Category Archives: Социално

Мечтите се сбъдват

Стандартен

Винаги съм твърдяла, че едно от най-хубавите неща е работата, която работиш е да ти доставя удоволствие. Тогава няма да ти се налага да работиш нито ден. Мечтаех си да намеря подобна работа. Такава, която ще ми дава достатъчно свобода на фантазията, такава където ще имам достатъчно време за себе си, такава, която ще ми позволява да съм себе си. Където ще бъда заобиколена от красоти, където бих могла да подарявам усмивки…

Понякога мечтите се сбъдват. Случайно или не се запознах с една слънчева, позитивна и усмихната дама.

Юле искам да ти благодаря за доверието, което ми гласуваш. Радвам се, че ще имам възможността да работя с теб в това  малко магазинче в което фантазиите стават реалност –July Art !

С комплимент към теб 

Размисли и страсти

Стандартен

Чудя се защо живота и взаимоотношенията между хората са толкова сложни. Колко е лесно на детето да разбере кой е лош и кой добър, кое е хубаво и кое не е. Защо като порастваме и започваме „да мислим трезво“ ни става все по-трудно да се вслушаме във вътрешния си глас. Да се доверяваме на инстинкта си. Скоро имах възможността да наблюдавам от близо хора с интелектуални затруднения и имах щастието да общувам с тях. Те бяха толкова искрени, при тях нещото като „задна мисъл“ не съществува. Това бяха едни деца, които не са загубили връзката със себе си. Доверяват се на инстинкта си и никога не грешат в преценката си за даден човек или ситуация. Живота през техния поглед изглежда толкова лесен и простичък. „Какво ти трябва за да се обадиш на приятел? – Трябва да знам телефонния му номер.“ Ето това е толкова просто и логично. Просто вземаш телефона и му звъниш. Той ти е приятел, значи просто трябва да му се обадиш когато ти се прииска да го чуеш. Защо допускаме детето в нас да изчезне, защо го прогонваме. То може да ни научи на толкова много неща, стига да му позволим да живее вътре в нас. Щастливи са тези които са съхранили детето в себе си. Те най-пълноценно изживяват живота си и умеят да се грабят с пълни шепи от него и да се радват на най-малките неща. Аз не зная от кой тип хора съм. Детето в мен все още е живо, така е… Но доколко това дете е останало „дете“ това не мога да кажа. Иска ми се да си е останало малко и безгрижно, доверяващо се единствено на инстинкта си, знаейки че той няма да го предаде никога.

Написано на

25.07.2007

Писмо на едно дете с увреждания до неговата майка

Стандартен

Мила мамо,
Знам, че не ти е лесно… ала искам да ти разкажа нещо, което може би знаеш.
Преди да се сдобие с тяло, всяка душа вече знае какъв път трябва да извърви – така и аз знаех, че ще се родя, за да придобия определен опит. Ти знаеше ли?
Има повече и по-малко извисени души, затова недей да се доверяваш на онова, която изглежда най-логично… не е точно така. Изборът да се родиш и да изживееш едно особено съществуване – нека го наречем „трудно“ – е тежък и мъчителен, но той е избор на обич и само много чувствителни и извисени души могат да си позволят да го направят.
Не можеш да си го обясниш? Не е лесно да се разбере, не всичко е просто, но повярвай ми, не физическата изява има значение… и ти знаеш, че моята душа е чиста и прекрасна: това е истински важното и ти го разбра още като ме взе в прегръдките си за първи път… Всъщност всеки от нас сам избира родителите си – и аз ви търсих и намерих, това е толкова хубаво!
Трябваше да съм сигурна, че ще бъда безрезервно приета и обичана, трябваше да намеря две души, прекрасни… като вас двамата с татко.
Надявам се, че ще ти достави удоволствие да разбереш, че изпълняваш една висша мисия, която не е за всеки, която ти е поверена от Небето. Знаеш ли, някои майки – ти не си от тях, това го знам – изживяват зле този опит, това познание, те го приемат почти като наказание и не осъзнават, че за едно същество, притежаващо големи способности и любов, е награда да придобие толкова деликатен и понякога мъчителен опит. Той може да дари множество неповторими, неописуеми моменти, … аз и ти ги познаваме – нали, мамо? Те не могат да се предадат с думи, а само да се почувстват с помоща на емоциите… или чрез ефирните енергии, които си разменяме.
Мамо, как бих искала да успееш да разкажеш за това на всички онези хора, които пренебрегат танца в нашите различни съществувания… Е, засега няма значение – достатъчно ми е, че съм го предала на теб това, което дълбоко в себе си ти вече знаеше… просто исках да дам потвърждение на твоята интуиция. Ние всички сме същества от светлина, които отвреме на време слизат на Земята, за да научат поредната „страница“ от уроците си.
Нашите две светлини толкова си приличат, че се разпознаха – ти си родена, за да ме чакаш и аз дойдох така, както беше писано (с една писалка със златно мастило).
Прегръщам те, мамо – благодаря ти, че си такава, каквато си и ми даваш цялата си любов. Не се притеснявай, ти вече разбираш всичко – имай ми само поне толкова доверие, колкото имам и аз в теб и тогава ще продължим нашия танц, с нашата музика, която ангелите са създали специално за нас.
Обичам те, обичаш ме… обич е отговорът за всяко нещо.

автор: неизвестен

Възможно ли е един sms да подари усмивка и частица надежда на едно дете

Стандартен

Всички говорят за чудеса по Коледа. Да бъдем добри, човечни и милосърдни…
Защо говорим за чудесата само по Коледа, какво й е по-специалното на нея?
Та нима самия живот, не е едно чудо, всеки ден от нашия живот не е ли едно мъничко чудо, зараждането на новия живот, самото раждане, след това растем, учим се, изграждаме характерите си, научаваме се да обичаме, да мразим дори…Засаждаме в земята семена, там те покълват, растат и се превръщат част от тях в красиви цветя, други в бурени, трети в отровни билета и такива, които лекуват, ратения с които се храним …

Не са ли това също чудеса, малки ежедневни, ежеминутни…

Оказва се че не е толкова трудо да сътворим едно малко чудо, да накараме да се усмихне едно дете, да му подарим шанс за нормален живот, да му върнем до колкото е възможно здравето. Днес в епохата на информационните технологии, епохата на компютрите, интернет и дори на изкуствения интелект не е нужно да си „супер мен“ или Иисус, просто трябва да вземем в ръце gsm-ите си и да изпратим  един sms. И готово едно малко чудо е вече сторено. Едно дете ще има шанс за по-добър живот,  на едно детско личице ще греене усмивка.
Нека да правим тези малки чудеса не само по Коледа.
Те имат нужда от тях през цялото време!


Зловеща приказка за….

Стандартен

Имало едно време една жена. Разбира се на света имало по същото време  и други жени, но тя била някак си по-различна.


Не нямала остри уши като на елф, нямала антенки по главата си, и не била зелена. имала си точно два стройни крака, два броя нежни ръце, имала дълга и мека като коприна коса. Очите й били олеми с бадемова форма, кафеви и много, много дълбоки. Тя била просто човек. Родила се в семесйтво на простички хорица, обикновени. Била чакано много дълго дете. Съчицето й забило в момент в който вече отчаянието, че нямя да си имат детенце, все повече завладявало съзнанието на нейните мама и татко.


Каква била радостта, когато тя помръднала за първи път в утробата на мама, когато ритнала за пръв път, когато се родила и поела първата глътка въздух, когато мама видяла най-съвршеното същество на света с розова прозрачна кожа, малки ръчички и крачета и чула най-прекрасната песен за майчините уши – първия плач на бебето, на малката принцса…Какво щастие било, когато направила първата си несигурна крачка самичка, поклащайки се  несигурно на пухкавите си крачета и протягайки ръчички към мама и татко. Какава радост, при първата дума, излязла от мъничките й уста. След това непрекъснатото й бърборене всекидневно носело радост на мама и тати, на баби и дядовци…Първата рокличка, пъвия ден в детската градина – вярно съпроводен с искрени сълзи, но много скоро малкото момиченце се приспособява и си намира мястото в това малко общество състоящо се от децата и лелките в гадината. Първия учебен ден и съпроводените с него емоции, страхове, очаквания и радости…Първата целувка на вече порасналото момиче, първото интимно п реживяване на младата дама…Първия поглед, срещнал правилни човек…Сватбата…

Малкото момиченце изведнъж се превърало в жена, намерила любовта и заживяла щастливо с младежа, покорил сърцето й. Годините си минавали, красиви, шарени, изпълнени с емоции и очаквания, с мечти… Но тук се появил проблема. Малкото до преди няколко години момиченце, вече пораснало и създало свое семейство, искало да има и детенце. Бебето било липсащото парченце от пъзела на живота, за да бъде той съвършен и изпълнен с хармония.

И ето един ден мечтата на младите хора се сбъднала. На мама една сутрин й  прилошало, чувствала се някак странно, гърдите й били напрегнати и усещала тялото си по-различно. Кака била радостта в очите й когато теста за бременност показал две чертички. Не повярвала и направила още два. Отново били положителни. Нямала търпение бдещият татко да се прибере зада му съобщи щастливата новина Дощъл и този момент. Той е прибрал от работа а тя го посрещнала на вратата и двамата се прегърнали и заплакали от щастие. Седяли на входната врата и съседите, които минавали ги гледали в ндоумение. Но нищо нямало значение в онзи момент. ТЕ били щастливи!

Първото посещение при гинеколога, минало много добре. той им показал на видеозона малкото колкото грахово зрънце  съюетво носещо в себе си живот…Там вече туптяло миниатюрно сърчице. Така минали 5 месеца, безгрижно и щастливо. Младите родители тръпнели в очакване на големи ден. Но една стрин…
Една сутрин бъдещата майка се събудила от някакво усещане, тревожно. Инстинктивно, подъзнатело знаела, че нещо с бебто й не е наред. Станала от лелото и ужас се изписал на лицето й когато видяла червената локвичка кръв на чаршафите. Събудила съпруга си и той я завел в болницата. Там веднага сезаели с лечението й и опитите да спасят мъничкото същество, което вече в началото на шетмеечния си живот, било напълно оформено човече на въшен вид, но за съжаление крехкото му телце още не било готово да е справи с суровия свят извън майчината утроба.

Диагнозата била тежка и категорична. Отлепване на маточата стена и последащ неизбежно спонтанен аборт. Присъда тежка и окончателна, неподлежаща на обжалване. Много скоро станало и неизбежното. Тялото на жената, се освободило от малкото същество, не успяло да се развие напълно, поради краткия му живот. Плода бил изхвърлен в коша за биологични отпадъци в родилното отделение, като стара, счупена и ненужна вече играчка. За съжаление тялото на „Малкото“ момиченце, отгледано с толкова любов и открило любовта в живота си, не успяло да се справи с отговорната задача, да задържи и отгледа един нов живот.
…Седяли прегърнати дълго време на прага на врата, да на същия онзи праг, където Тя съобщила новината, че ще имат бебе, където седяха прегърнати и плакаха с часове от щастие. Сега на същото онова място Те отново седяха прегърнати и плачеха, но този път сълзите им бяха горчиви…много горчиви и болезнени. Сълзите им сякаш изгаряха кожата на измъчените им лица, правейк иси път надолу…опитвайки се да стигнат до сърцата им, за да ги изгорят и унищожат и тях…драпаха и дерзаеха неистово, търкаляйки се една по една…Но не всичко беше загубено все още. Двамата опечалени родители, не бяха изгубили всичко. Щяха да имат още възможности, още шансове…

Така минаха няколко години в безплодни опити да заченат бебе. Някой беше решил да не даде шанс на първото им бебе, някой всевишен или просто природата…никой не знае това, просто такива неща се случват понякога, колкот и да е жестоко. Нма виновни, Няма обвиняеми…има само потърпевши в тези случаи. Огромна беше болката им, когато опитите им не се увенчаха  с успех. Така желаното бебе не идваше. Всяка сутрин тя ставаше с да се събуди неразполжена, с напрегнати гърди и онова особено чувство дълбоко вътре в нея. Винаги имаше тест за бременност, подготвен в банята, в очакване да покаже така желаните и очаквани ДВЕ чертички. Но природата беше решила друго за тези млади хора. След множество болезнени, неприятни и досадни изследвания и прегледи, единственото възможно нещо беше зачежане „in vitro“. Трябваше да оплодят няколко нейни яйцеклетки, една по една в изкуствена среда , в епруветка тябваше да бъде заченато тяхното бебе, за да му дадат шанс да оцелее. Те бяха готови на всичко. Не бяхаединствеите с този проблем. Много жени страдаха от безплодие и това беше единствения им щанс да си имамт свое бечбе.

Но, тук идва мястото и налощите в нашета приказка. Нали във вяка приказка, има и лош герой. Но този тук беше чудовище, не просто лош, не просто ужасен а чудовищен. Това беше здравната система на красивата страна в която нашите герои живееха. Тя беше много несъвършена и враждебно настроена, към тези които имаха нужда от нея. Но както всички било те добри или лоши герои, си имат учител и създател, който ги прави такива каквито са и изгражда техния характер, така и нашия лош новопоявил се в приказката герой си имаше своя Ужасен, лош и несъвършен родител.  А именно тези, които създават законите, правната система на тази красива иначе Страна и които уж трябва да се грижат и възпитават децата си. Едно от които е Здравеопазването. Чрез него да се грижат за тези, които имат нужда, да го зпитават в човечност.
Нашата майка, се беше сблъскала вече лице в лице с това недобронамерено, разглезено и невъзпитано дете. Нямаше пари за процедурите, които шяха да я дарят с денце. То за какво ли има пари в тая приказна страна, но този проблем, би трябвало да е приоритетен, при положение, че прираста е отрицателен.
И така, нашата майка събра други майки, потърпевши и застана на чело на тях и реши от името на всички да поиска сметка и да се опита да вразуми неразумния „родител“ на здравеопазването. Отиде там, в неговия дом, с огромнта си болка, нейна лична и тази на множеството останали жени с нейния проблем, и се опита да поговори открито, да защити правата на всички по достоен и честен начин. Но нали отива при лошия герой, той подобаващо се държи, като я обижда публично, подиграва й се и й предлага да я дари с така дълго очакваното дете лично! И още по-глямата налост е, че този лощия се крие и не си признава, какви мераци е имал към бедната изтрадала жена. Още по-долно е, че техния (на лошия герой) родителски комитет защитават и прикриват виновника.

Може би ще си помислите, че приказката завършва тук. С неособено добър край, но аз не съм сигурна. Знам само, че приказката ще продължи, както и много други приказки като нея. Но имам си макар и малката надежда, че все пак може би края няма да е толкова лош. Ще видим, само времето и нашите усилия ще покажат.

Тази приказка, всъщност си има съвсем реални герои.Вижте  ето ТУК


Написано на

18.12.2008

God’s Sandbox

Стандартен

Заглавие: Божият пясъчник

Година : 2004

Режисьор: Doron Eran

Държава : Израел

Жанр: Драма

Времетраене : 86 мин.


В ролите : Meital Dohan, Amnon Fisher, Razia Israeli, Amos Lavi


Резюме:

Това е един филм за една необикновена любов между Лайла (западно момиче) и Нажим синът на Бедуйнски шейх.

В пустинята Синай, тя става жертва на женски племенен ритуал за пречистване от грехове – женско обрязване.

Любов  с жестоки последици.

Един филм за сблъсъка с една различна култура.

Историята на едно момиче, търсещо нещо повече от живота.

История за една жестока реалност.

Филма разкрива един различен и жесток свят, изпълнен с много болка и страдания в името на традицията.


„Този филм надава вик от името на всички тези осъкатени за цял живот жени“


Женското обрязване /или наречено още FGM (= Female Genital Mutilation/, се практикувана и до днес сред много племена предимно в Африка. В Египет, Етиопия, Судан или Джибути от това са засегнати почти 100% от жените. В други страни обрязването се извършва само в отделни племена, например в Нигерия, Мали, Буркина Фасо, Сенегал, Кения и др. Но FGM се среща и на Арабския полуостров (например Арабските Обединени Емирства, Южен Йемен) и части от Азия.


Национален ден на Хората с увреждания /3.12/

Стандартен
Днес е националния ден за хората с увреждания!

Ако все още има човек, неразбрал какво е това чудо „човек с увреждане“ ще ви кажа – това е едно същество, човек по презиумция и по документи, само дето почити никой не го зачита за човешко същество. Човек РАЗЛИЧЕН (чудя се дали има двама души напълно еднакви, но така са решили да ги наричат – различни).

Това е една група от хора, която обществото ни се стреми да игнорира и да се опитва всячески да забрави за тях или да направи така, че да се затрият отлицето на земята посредством естествения подбор /Теорията на Дарвин/.

Чудите се как става това ли? – ами много лесно и просто:

*Мизерни пенсии от държавата;

*Мизерни добавки за „социална интеграция“;

*Мизерни социални помощи;

*Некачествени технически помощни средства;

*Недостъпна архитектурна среда;

*Некачествено образование;

*Редица пречки на трудовия пазар и почти невъзможния достъп до нормална и желана професия съчетано с мизерна заплата;

*Недружелюбна здравна система /не само за хоратас увреждания, но там се усеща най-много/….

Примери много, не си струва да продължавам,защото списъка ще стане ужасно дълъг и досаден за четене. То и няма нужда от много писане, просто ако се огледаме какво става около нас и ще ни стане ясна картината на нашето съвремие, на нашета демокрация.
Мисля, че на всички им стана ясно какво е да си човек с Увреждане у нас.

Интересно преживяване, покачващо адреналина, нали!

А сега за 3-ти декември.

Имаме си ден за борба със СПИН, ден за борба с рака на гърдата, ден за борба с тютюнопушенето, ден на майката, ден на детето….а да не забравя и въпросния ден на хората с увреждания.

Защо трябва да има специален ден, за да се забележи нещо, което е толкова ярко че, ще ни избоде очите… всеки ден. Да не би майката да е Майка само един ден в годината, детото да е дете един ден в годината, болните от спин, рак и те ли са болни само един ден от година, ами пушачите…ами останалите, който останаха неназовани, ами сираците, децата лишени от родителска грижа и също така отхвърлени от обществото /да не говорим пък и за децата с увреждания/…

Какво значение има един ден се питам аз, това ще ни направи ли по-малко хора с увреждания, ще ни признаят ли поне за ден за равнопоставени, ще изчезне ли съжалението и обезличаването ни в погледите на т.н. „нормални“ хора поне за ден…Едва ли!

Равносметката:

Може би някой е прочел случайно /съмнявам се да са значителен брой лица/ същата статия в един друг мой блог. Да написах го преди една година. Надявах се, че все някой ще се замисли, ще започне да разсъждава върху проблема…
Както и да е.

От миналата година до сега не виждам да има някаква промяна, поне не положителна.
* Пенсийте ни както се вижда ще се замразят;
* Въвеждат поредните невъзможни за изпълнение критерии за отпускане на помощи за отопление и др. подобни…

В нормалните „бели“ държави последното нещо,  което орязват е бюджета за социални разходи.
А тук спрестяват първо от разходите за лични асистенти, от разходите за помощи за отопление, от пенсиите на болни и самотни хора…

Не казвам, че хората с увреждания трябва да получават само „помощи“. Ние трябва и искаме да рабоим. Така ще бъдем полезни и насебе си  и на държавата.
Но какъв избор ни оставят след като не ни вземат на работа а сега ни орязват и мизерните и без това доходи!

Така, че не ме обвинявайте че пускам една и съща статия за втори път. Правя го, защото тя е моя ‘рожба’ и най-вече защото тя продължава да е актуална и след една година.