Category Archives: Разкази

Усещане за жена

Стандартен

Те бяха двама души, различни и същевременно толкова си приличаха. Никога не бяха се виждали, живееха в различни светове. Не са и подозирали, че съществува друго същество подобно на тях, с подобна на тяхната душевност, усещания и емоции. Събра ги виртуалната реалност.

Намериха се в необятния свят на интернет. Съдба… Щастлива случайност… В реалния живот живееха два съвсем различни живота, далече… на няколкостотин километра един от друг. Всеки си имаше своето ежедневие, проблеми и дребни ежедневни радости.

Тя като се замислеше дори не помнеше в подробности какво я накара да го заговори в скайпа тогава. Помнеше само как я караше да се чувства когато общуваше с него. Тя беше едно объркано същество, потънало в своите проблеми, но винаги положително настроена. Той беше добър слушател и никога не налагаше мнението си. Подхождаше към нея много деликатно и внимателно и я караше да се чувства така сякаш сама е стигнала до даден извод или решение на какъвто и да е бил споделен проблем.

С времето тя го допускаше все по-близо до себе си. Тя просто имаше нужда от него. Никога не бяха се виждали. Емоциите бяха толкова силни понякога, че се прокрадваха през мрежата и се долавяха от отсрещната страна.

Той я зареждаше с положителна енергия. Караше я да се чувства добре. Подклаждаше нейното самочувствие и я караше да се чувства много специална. Той й помогаше да изгради самочувствие и правилна самооценка за себе си. Без може би да го осъзнава наистина, Той й помогна да погледне живота си по различен начин. Помогна й да осъзнае че тя е способна на много неща. Даваше й своята подкрепа и беше нейното предизвикателство.

Въпреки, че бяха станали толкова близки той беше някак си затворен в себе си. Трудно допускаше хората до себе си. Да, беше слушател, даваше съвети, беше приятел, беше повече от приятел, но самия той се съпротивляваше когато Тя се опитваше да стигне до него. Но както казват старите хора, с времето всичко си идва на мястото. Той започна да я допуска до себе си. Беше интелигентен мъж, който хранеше нейния мозък с емоции и усещания. Може би процеса беше двустранен.

В състояние бяха да говорят часове наред и винаги имаше какво да си кажат. На нея й беше повече от приятно общуването с човек като него. След толкова време споделени и преживени емоции, проблеми и радости те все още не се бяха виждали. Освен на някоя и друга снимка, която си бяха разменили.

В един хубав ден (по-точно една хубава вечер, защото те си бяха запазили нощите само за себе си) той й предложи да я заведе някъде за два – три дни. Да обиколят малко страната, да посетят негови приятели и да се приберат. Щеше да бъде просто една приятна разтоварваща ваканция от която имаха нужда и двамата. Погледнато отстрани това беше налудничаво и глупаво, защото тя реално не го познаваше. И въпреки всичко Тя каза “Да”. Съгласи се, стегна си багажа и хвана автобуса до неговия град. Тя отиваше при напълно непознати хора, всъщност нямаше представа къде отива и какво ще стане. Но нещо й подсказваше, че е взела правилното решение.

Когато пристигна, когато се видяха за първи път една приятна тръпка на възбуда премина през цялото й тяло. Вълнението и притеснението й бяха големи. Но когато тръгнаха всичко започна да си идва на мястото. Щяха да пътуват с неговата кола и двама негови приятели, една много сладка двойка. И така натовариха багажа, качиха се всички в колата и потеглиха по предварително начертания маршрут. Всичко беше прекрасно. Тя се чувстваше много добре. Наистина имаше нужда от почивка. Беше й малко неловко и притеснено, защото не беше свикнала да я глезят и да се съобразяват с нейното мнение и желания. Тя за първи път се озова в подобна роля. Той винаги я караше да се чувства Жена на която света сякаш беше в краката й. Беше малко объркана и не знаеше как да реагира, но знаеше само че това отношение към нея й харесва. За първи път усети, че има кой да мисли за всичко, че има мъж до себе си и тя единствено трябва да се наслаждава на всичко случващо се в този момент. Пътуваха дълго, но приятно. Късно вечерта пристигнаха в хотела уморени и гладни. Намериха някакво заведение, което остана да работи само заради тях, защото беше единственото място където можеше да намерят нещо за хапване по това време на денонощието.

Настаниха се в хотела, Той беше наел луксозна стая за тях двамата. Предварително се бяха разбрали, че това не означава нищо по-специално. Можеше просто да спят и на другия ден да продължат с пътуването си, както си беше запланувано в самото начало…

Тя си взе душ, облече сатенената нощница, която нежно галеше кожата й и се отправи към леглото си… Да тя вече беше сигурна… Искаше този мъж. Искаше го не заради това, което правеше за нея… Тя имаше нужда от него, искаше да го усети. Беше го допуснала до такива места в душата си, искаше просто да допълни усещането, което пораждаше общуването с него… Тя беше щастлива, чувстваше се пълноценна, умна, капризна, специална, желана, глезена… Просто се чувстваше Жена и това усещане й харесваше. То запълваше една празнина, която винаги си е мислела че ще остане незапълнена…

Тяхното кратко пътешествие приключи. Тяхната авантюра може би беше към своя край…Една сълза се стече по нейното лице…Сълза от щастие, сълза от емоции…Той не видя тази сълза, защото тя беше успяла някак си да я прикрие. Тя рядко успяваше да скрие сълзите си от него. Той просто я усещаше. Не искаше никои да вижда колко ще й липсват последните дни…Не знаеше какво ще се случи след това…Ежедневието отново навлезе с гръм и трясък в нейния живот. Беше й трудно, но някак си успя да се стегне. Нещата се бяха променили. Той започна да я отбягва…Тя недоумяваше какво се случва. Това я влудяваше просто. Отваряше огромна рана в нея…Положителния заряд с който се прибра от пътешествието бързо започна да се изпарява…Той все още беше нейното вдъхновение, нейната муза…Неговото мълчание просто я унищожаваше – бавно и сигурно…

Една вечер, когато тя почти се беше примирила и единствената й радост беше спомена за преживяното. Тогава Той се появи. Плахо и внимателно я попита дали може да поговорят. Тя от доста време чакаше този разговор, но не знаеше какво да очаква от него.

…Той имаше чувства и се страхуваше от тях…

Сега тя беше човека, който трябваше да помогне на една объркана душа. Сега тя трябваше да бъде неговата утеха и подкрепа, неговата муза…

Изведнъж, в онази тиха и гореща нощ нещата се промениха…Те започнаха да кроят планове, чертаеха бъдеще и възможности…Те отново бяха онези двама души, на които принадлежеше щастието и хармонията…В този момент те бягаха от действителността и всичко придобиваше смисъл и изглеждаше толкова реално…В един кратък и красив момент те бяха като две деца, които си мислеха че пясъчния замък е прекрасно място за живеене, единствено трябваше да го построят и света щеше да падне в краката им. Нищо друго нямаше да има значение – единствено техните мечти и желания…Те живяха в тяхната приказка докато слънцето не протегна сънено първите си лъчи. Те проникнаха в нейната стая и нежно я погалиха по раменете. Беше време да се оттеглят в покоите на феята на сънищата. Умората постепенно прогонваше магията на нощта…

През тази нощ си бяха казали много истини, бяха мечтали, бяха полетяли заедно…Както винаги техния разговор беше наситен с много емоция, усещания, искреност и чистота.

Всичко след това беше както преди, даже по-силно и по-истинско.

Очите й бяха пълни със сълзи в онзи момент. Те бяха породени от реалността, от усещането за безсилие да променят света…техния свят. Живота беше жесток понякога. Въпреки всичко и двамата го обичаха толкова много. Всеки от тях беше намерил своето местенце в него и обстоятелствата не позволяваха те да напуснат своите убежища. Единствено под прикритието на нощта в необятния виртуален свят те можеха да строят своя пясъчен замък. В тези моменти те бяха господари на съдбата.

Тяхната приказка едва ли ще приключи някога. Те продължават да строят техните пясъчни замъци в очакване на първите слънчеви лъчи, чието докосване е като целувка за лека нощ. Понякога си подаряват едно от онези усещания от първата им среща – толкова силни и истински…Той никога не позволи Усещането й за Жена да я напусне.

Написано на

04.08.2008

Advertisements

Малката фея

Стандартен
Малката фея, всъщност не беше вече толкова малка. Нейното телце беше крехко, слабичко и нежно. Тя имаше малки и стегнати, приятно закръглени гърди. Стегнато дупе, леко вирнато нагоре. Имаше разкошна дълга до дупето коса с цвят на кестен. Очите й бяха кафеви, с формата на бадем, излъчващи много топлина, невинност и мъдростта на бухала. В нейното същество по странен и неповторим начин се бяха вплели невинността на дете, мъдростта на възрастен човек и дяволски желания.

Наричаха я “Малката фея” защото от малка приличаше на фея. Беше едфирно същество с прозрачна кожа и разкошни къдрици, които в последствие придобиха цвета на кестен. Беше мило и нежно дете, харесваше се на всички. Майка й мечтаеше тя да стане балерина…Тя мечтаеше да стане ветринарен лекар. Просто обожаваше животните. В крайна сметка не се случи нито едното, нито другото. Живота я завъртя в съвсем различна посока. Професията, която тя си избра беше също хуманна. Щеше да помага на хора, който са изпаднали в временна неспособност да се справят със собствените си проблеми, хора изпаднали в нужда. Тя обичаше да се чувства полезна, обичаше да се раздава. Имаше невероятно чаровна усмивка, която никога не слизаше от лицето й независимо то настроението в което беше. Точно заради това, никой не предполагаше, че и тя има проблеми като всички нормални хора. Никой не беше успял да стигне до нейното голямо и топло сърце, къдто имаше място за всички и всичко. А може би никой не беше пожелал да стигне до там…

Името й почти никой не знаеше. Тя беше просто Малката Фея. Нямаше много приятели, но за сметка на това имаше много познати повечето от които само се възползваха от нейната доброта. Малката фея растеше бързо и също толкова бързо попиваше от мъдростта на времето. На 19 години тя опозна и един друг свят. Света на желанията и плътските удоволствия. Беше се запознала с един мъж, който с много търпение и желание я въведе през портите на дяволските желания. В момента в който малкатафея разбра на какво е споссобно тялото й какво е способна да “причини” на един мъж тя откри съвсем нови светове и започна трескаво да изучава тяхната същност и съдържание. Чувстваше се така, сякаш вече е била в тези светове, всичко й беше толкова ново и в същото време толкова познато. Тя беше отприщила инстинктите си, което й помагаше да изживява и открива нови и нови усещания. Това бяха усещания за нещо вече преживяно. Това беше усещане за “Deja vu”. Тези усещания са дремели някъде в нейното крехко същество през цялото това време докато е растяла и съзрявала.

Малката фея не беше никак невинна в едно отношение. Когато се зародеше желанието в нея, тя се превръщаше в демон. Винаги получаваше това от което има нужда. Научи се да разграничава чувствата от удоволствията. Тя получаваше това което искаше, но също така и беше извор на нестихващи удоволствия. Знаеше как да накара един мъж да се почувства като бог и в същото време като просяк. Тя знаеше как да владее ситуацията, знаеше как да владее желанията. Осъзнаваше каква власт има над мъжете и когато искаше да получи удоволствие, използваше много умело тази власт. Тя играеше ролята на подчинена. Но това беше само привидно. Всъщност, тя беше тази, която диктува правилата.

Живота й преминаваше, изпълнен с плътски удоволствия и усещане за празнота. Тя имаше всичко материално, но все още никой не беше достигнал до онова място, онази кухина в душата й която зееше празна като ужасна рана. Тя се опитваше чрез любовта си към удоволствието да намери човека, който може да излекува тази рана и да запълни празнотата й. Истината обаче беше, че всички се интересуваха от нея заради тялото и таланта й. Никой нямаше желание да преоткрие това прекрасно и невинно същество, толкова нежно и лесно ранимо.

Малката фея все повече се плашеше от това което виждаше пред себе си а именно едно самотно изпълнено само със спомени бъдеще. А тя имаше мечти…Копнееше за семейство. За любящ съпруг, много деца, къщичка с прекрасен двор, кученце с което да играят децата и котенце, което да мърка нежно сгушило се в скута й, отнемайки напрежението трупало се през изминалия тежък ден върху плещите й… Желания и мечти толкова простички, естествени и реални…Желания изглеждащи невъзможни в нейните очи…

Малката фея вървеше по алеята в парка замислена и самотна. Беше облечена в ефирна рокля, разкриваща прелестните й крака и подчертаваща извивките на тялото й. Носеше обувки с дискретен ток, които й придаваха съвършен и завършен вид. Както винаги тя беше прелестна. Вятъра си играеше с косите й, очите й бяха тъжни и замислени…Изведнъж тя се сблъска с един мъж. Не беше го видяла кога е изкочил пред нея, замислена в своите проблеми и мечти. Малката фея се извини на човека, но той не й обърна никакво внимание.

Той беше приятен младеж, с небрежно разрошена коса от есенния вятър. Изглеждаше някак притеснен. В очите му се беше огледал страха…Той трескаво търсеше нещо, или може би някого. Викаше някого по име и в гласа му се прокрадваха нотки на отчаяние и болка. Това привлече вниманието на малката фея и тя се спря за да попита младежа, какво му има. Усещаше че трябва да го заговори, това беше порив на вътрешния й глас, за който тя нямаше обяснение. Младежа й каза че е загубил някого. Беше загубил неговата малка принцеса. Тя си помисли, че той е загубил детето си. Изглеждаше толкова притеснен и уплашен.

    • Как изглежда твоята принцеса? – попита тя
    • Тя е с големи красиви очи, малко и нежно носле и е толкова мъничка и беззащитна…козината й е бяла, спускаща се на разкшни къдрички…

Това определено не беше момиченце, помисли си малката фея. Само не разбираше защо толкова се притесняваше той за малката принцеса, която всъщност се оказа кученце.

Младежа започна да й обяснява трескаво, че тя (неговата принцеса) била съвсем беззащитна. Била напълно ослепяла и почти глуха. Била на цели 15 години със редица старчески болежки и проблеми…Малката фея го слушаше внимателно и се чудеше как би могла да му помогне. Къде би моголо да е отишло това животинче…Докато в един момент тя не усети нещо студено и влажно да се допира до изящния й глезен…Погледна надолу и видя една малка бяла булонка, с подвита опашка и носле, което търсеше отчаяно позната миризма…В този момент на лицето на младежа се изписа огромното облегчение, което той изпита в този момент. Наведе се и повдигна нежно от земята бедното животинче. То замаха радостно с опашка и в този момент за тях двамата света за миг изчезна. Той й говореше нежно и с огромн любов. Гледаше я с обожание…

Малката фея продължи мълчаливо по алеята…Вятъра прокарваше невидимите си пръсти нежно през косата й, галеше нежно раменете й, след това се заиграваше с падналите есенни листа…очите й се напълниха със сълзи…сълзи извиращи дълбоко от сърцето й. Тя мислеше за младежа и за кученцето което получаваше толкова любов, греховно много любов и нежност…В този кратък момент тя осъзна, колко много й липсва в живота, колко празен от съдържания живот живее…Нейните мечти отново заеха първите редове в съзнанието й, и отчаянието й ставаше още по-голямо. Една сълза се търкулна по прозрачната кожа на лицето й и се спря на устните й. Беше толкова солена и гореща…Като живота на малката фея…След нея друга сълза я последва и така докато накрая не се изляха като водопад от бадемовите й очи. Тя седна на една пейка хлипайки, погледа й беше замрежен от сълзите. Не виждаше почти нищо, не искаше да вижда нищо. Просто даде воля на болката си и тя не преставаше да се излива като бурен поток извиращ от дълбините на планината…от нейната душа…

В този момент някой я хвана нежно за раменете и повдигна брадичката й. Тя видя онази разчорлена от вятъра коса и две недоумяващи големи кафеви очи втренчени в нея. Това беше онзи младеж, който така трескаво търсеше неговата малка принцеса само преди няколко минути. Той се беше сетил, че дори не е благодарил на това прекрасно създание, че му помогна да намери кученцето си. Успял да я догони, сега я гледаше изненадано и леко притеснено и не знаеше какво да й каже. Незнаеше за какво плаче…Само преди минути тя беше усмихната и прелестна…”Сега тя беше даже още по-прелестна” – си помисли младежа, но той не искаше да я вижда толкова тъжна. Не разбираше какво става. Той просто приседна на пейката до нея, постави в скута й малкото същество, което му носеше толкова радост и осмисляше живота му. Тя се усмихна през сълзи. Младежа протегна ръка към лицето й и направи опит да избърше сълзите й. В този момент те бликнаха с още по-голяма сила. Той се стресна. Не доумяваше какво става. За миг си помисли че й причини болка. А малката фея в този момент беше толкова щастлива. Този път сълзите й бяха от щастие, за първи път някой се опитваше да я утеши. Напълно непознат човек, за миг успя д се докосне до онова празно пространство вътре в нея, което копнееше да бъде запълнено. Сълзите й продължаваха да се търкалят, оставяйки солени следи след себе си…

    • Аз исках просто да ви благодаря, че се опитахте да ми помогнете. Не знаете колко много това означаваше за мен в онзи миг на отчаяние в което бях изпаднал…Вие сте толкова красива, приличате ми на фея, на малка фея. С тази прозрачна и нежна кожа, с тези дълги чупливи коси и крехко и изящно тяло…Не бях виждал по-прекрасно създание от вас…Сега когато моята малка принцеса е тук, на сигурно място при мен, бих искал да ви поканя да изпием по един горещ шоколад. Не се плашете, просто искам да ви се отблагодаря, за всичко пък и вие имате нужда от нещо успокояващо и загряващо. Есенния вятър не е толкова топъл и може да настинете…А аз не искам да ви се случи нещо лошо…

Тя стана и тръгна мълчаливо след него. Беше като хипнотизирана. Вървеше с непознат мъж и неговото кученце към близкото кафе. Въпреки това, вътрешния й глас не се обади с предупреждение да не го прави. Тя се чувстваше така, сякаш ги познаваше от години…

    • Хайде, пиинете малко. Трябва да се стоплите. Всъщност не ви питах как се казвате. Аз съм Анди. А това прекрасно създание, което ни срещна е Лиза.
    • И двамата имате красиви имена, каза малката фея. Всъщност Анди, вие познахте, всички ме наричат “малката фея”, още от дете. А колкото до името ми, почти никои вече не се обръща към мен с него. Казвам се Катя.
    • А ще ми кажете ли, Катя защо плачехте толкова неудържимо преди малко. Какво ви се е случило? Такова съвършено създание като вас, не трябва да има поводи да плаче. Сигурно имате съпруг, който ви обожава и би се притеснил д ви види толкова разстроена!
    • Всъщност ме разплакахте вие…Като видях с каква любов обсобвате това прекрасно животинче, си дадах сметка колко празен и безмислен е моя живот. Моите мечти в този кратък миг придобиха още по-голяма прозрачност и почти изчезнаха…Аз плачех заразена от вашето щастие и любов към вашета малка фея и в същото време от болка, че няма кой да ме обсипе с толкова нежност, и няма кого аз да даря с всичката любов на която съм способна…

В този момент очите й отново се замъглиха и тя почти се разплака…

    • Да си призная, бих дала всичко да могада бъда на мястото на това прелестно създание поне за миг – толкова обичана и закриляна, каза малката фея.
    • Но вие ще имате не само един миг, вие ще имате цяла една вечност изпълнена с любов и нежност…повярвайте ми…

Той сведе срамежливо поглед надолу, хващайки нежната й ръка й прошепна “позволи ми да те даря с нежност и любов, имам нужда от теб… Почувствах го още в мига в който те зърнах. Макар и притеснен и уплашен, ти малка феьо ми вдъхна желание за живот, осмисли мъката и болката ми в онзи момент…”

…Малката фея и Младежа с небрежно разрошените от есенния вятър коси вървяха през гората, мълчаливи, изпълнени с мъка и болка и пълни със сълзи очи носейки една затворена картонена кутия…Спряха се под едно огромно дърво. Лятото величествната му корона, сигурно щеше да прави разкошна прохладна сянка, където закачливо да подскачат слънчеви зайчета, родени от слънчевите лъчи, който са успели крадешком да се промъкнат между листата му…

Той започна да копае в основите на дървото гроб, където да поставят безжизненото тяло на малката принцеса…Да тя беше си отишла. Нейното тяло вече беше се изхабило от годините. То просто вече й беше ненужно. Носеше й само болки и страдания последните няколко месеца. Но тя беше успяла да изпълни своята мисия. А именно да намери достоен заместител. Някой който щеше да обича нейния Анди, също толкова безрезервно и искрено, както го обичаше тя. Тя беше открила Малката фея съвсем на време, малко преди да завърши земния си път. Съвсем на време…Малката принцеса издъхна в ръцете на двамата влюбени. За последно ги погледна с големите си кръгли очи и ги погали с къдриците който се стелеха от опашката й…Допря влажното си носле до изящното вратле на малката фея и просто заспа…Те положиха внимателно ценното същество, което бяха поставили в картонената кутия завито с любимата му постеля, в студената и влажна земя…

И двамата тръгнаха обратно към малката къщичка в която живееха с разкошна градина…Там ги очакваше едно весело създание, една малка топка от косми, която не обичаше да седи много време сама. Това бебе, беше рожба на малката принцеса, последната й рожба…Те влязаха в малката къщичка, последвани от подскачащата топка косми след тях. Седнаха на огромната спалня. Младежа притисна в обятията си жената, която обичаше даже повече от собствения си живот и котето, което се беше сгушило в завивките, мързеливо се протегна и се настани в скута на малката фея, където започна нежно да мърка и да придава успокояващите си вибрации на малкото създание, което растеше в утробата на Малката Фея…

Написано на

12.08.2008

Забранено удоволствие

Стандартен

–             Здравей, малко дяволче, с усмивка я посрещна той…

Очакваше я. Винаги се раваше да я види. Тя беше дребно, слабичко и ефирно същество. Имаше дълга коса и чувствено тяло. Той обжаваше нежната й кожа, усмивката й, която беше ослепителна, обичаше я с цялото си същество. Тя изглеждаше като ангел в неговите очи. Миговете прекарани с нея му вдъхваха живот, вдъхваха му воля за живот…

Големите й бадемови очи се усмихнаха, когато го видя. Тя обичаше този мъж. Не можеше да го има, но го обожаваше. Обожаваше часовете прекарани с него. Виждаха й се кратки като миг. Той беше зрял мъж с хубаво стегнато тяло. Не беше ослепително красив, но пленяваше с чар. В косите му се прокрадваше някое и друго бяло косъмче, което го правеше още по привлекателен. Изглеждаше толкова мъжествен с току що наболата брада. Усмивката му придаваше един непринуден младежки вид. Очите му бяха кафеви а погледа му толкова дълбок и чувствен, гледаше я с обожание. Тя беше неговото малко сладко изкушение.

Когато бяха двамата, времето просто спираше. Наслаждаваха се един на друг и грабеха безмилостно с цели шепи от забраненото удоволствие. От краткте мигове на наслада изпълнени с дълбоки емоции и хармония…

Днес той беше решил да й подари едно по-различно изживяване, едно по-силно усещане, още по-пълноценно и разтърсващо…Тя беше узряла за това, което искаше да й покаже. Беше много чувствена и пламенна жена, скрита в това крехко, по детски невинно и нетолкова съвършено тяло…

Когато тя влезе в стаята, трябваха й няколко минути за да привикнат очите й с приглушената светлина от множеството свещи с които беше обсипана стаята. Първото нещо на което се спряха очите й беше едно огромно легло покрито с червена материя с кашмирена мекота, която нежно галеше прозрачната й кожа. От запалените свещи освен приглушена светлина се носеше и нежен аромат на канела, който се смесваше с аромата на мускус и тютюн от неговия парфюм. Тя пристъпи плахо към леглото, той беше зад нея…

Прихвана я за раменете, прокара ръце нежно надолу по тялото й…Тя беше съвършена в неговите очи, имаше крехко но с правилни пропорции тяло. Ръчичките й бяха слаби и нежни, талията й беше тънка и постепенно под ръцете му се появяваха очертанията на ханша й, дупето й беше леко вирнато, стегнато и той го обожаваше. Тя имаше прави и много изящни крака, въпреки че не беше много висока, даже минаваше за миниьонче. Имаше изящен глезен и тънките й токчета идеално пасваха и придаваха на крака й завършен вид. Тя изглеждаше като дете в неговите ръце – толкова малка и крехка…Но умееше да дарява толкова наслада…Сега тя заслужаваше повече, той се чувстваше длъжен да й покаже, че тя може да изпита още по-гореща и чувствена наслада…

До леглото имаше малък поднос с бутилка червено вино, шоколад и две кристални чаши. Тихата музика оттекваше дълбоко в съзнанието им и налагаше ритъма си върху тези две горещи тела. Той й каза да се опита да затвори очи и да изчисти съзнанието си, просто да не мисли…както беше застанал зад гърба й нежно приплъзна тънките презрамки на ефирната й рокля и тя бавно се свлече на пода галейки нейното тяло с допира на меката материя…отмести косата й и нежно целуна тънкото й вратле. Обърна я към себе си, тя разкопча ризата му прокара ръце по гърдите му…обожаваше неговите гърди бяха широки и мускулести, покрити с мек мъх…бавно го освободи от “оковите” на ризата му и се насочи надолу към панталона. Разкопча копчетата и колана и той се свлече на земята…вече не му бе нужен (поне в този момент). Той остана само с черните боксерки, който прилепваха плътно по тялото му и очертаваха хубавите мускулести задни части и издаваха неговото “желание” , което се пораждаше винаги дори само при мисълта за нея, нейната усмивка, нежното й звънливо гласче, дълбокия поглед на кафевите й очи, за нейното тяло…за нейните ласки…Сега в този момент тя беше реална, беше пред него и той усещаше ръцете й по кожата си…И неговото желание ставаше още по-голямо и неудържимо…

Сега тя беше от кръв и плът, излъчваше аромат който го възбуждаше неимоверно много. Тези срещи бяха толкова редки, толкова греховни и толкова сладки…Той искаше да попие колкото може повече от вкуса й, аромата, топлотата и мекотата на кожата й допряна до неговата…Тя също искаше да запази колкото може повече от тези изживени мигове. Знаеше че те няма да са вечни, знаеше че са прекалено кратки и редки. Знаеше че ще мине доста време до следващата им среща…всичко беше толкова греховно и забранено…толкова сладко и пълноценно като усещане и изживяване.

Той галеше малките й и приятно закръглени стегнати гърди. Под неговите ласки, те ставаха напрегнати, зърната й се надигаха любопитно…приятна топла вълна постепенно заливаше цялото й тяло. Тя все още чуваше тихата музика в стаята и усещаше миризмата, която беше микс от неговия парфюм и аромата на канела носещ се от свещите…Усещаше силните му ръце по тялото си, даряващи толкова нежност в този момент. Всяко косъмче по него настръхваше. Това което той искаше да я научи е да чувства с всяка фибра на тялото си. Искаше да й покаже, че има далеч по-силни и дълбоки усещания от обикновения и общоприет начин за сексуално задоволяване. Искаше да я накара да изпита най-силния и дълбок оргазъм до сега без дори да прониква в нея. Искаше да стимулира мозъка й, да предизвика непознати за нея усещания и да разтърси сетивата й. Тя заслужаваше да открие този забравен остров на усещания. Беше готова и способна да усети и почувства…

Тя седна в леглото и пое подадената й чаша с червено вино. Двамата се погледнаха в очите и отпиха по глътка от божествената течност. В първия момент й се стори че има малко остър вкус и аромат, но докато глътката вино преминаваше надолу към стомаха й тя усети строгата му нежност и мекота.

    • Странно… сподели тя. – Вкуса на виното ми заприлича за миг на теб, на твойте ласки и излъчване.
    • Не е странно, малко дяволче… каза той усмихвайки се топло. Виното съхранява в себе си топлата ласка на слънцето докато е узрявало и придобивало тази сладост и нежната ласка на ръката, която внимателно го е откъснала. То пази в себе си любовта на този, който го е създал а също така поема и от емоциите на този, който го отпива… –Виното в моята чаша прилича на теб мила моя…загадъчно, нежно и силно опияняващо…

Той я целуна нежно по челото и след това по устните. Галеше я с дъха си…целуваше я нежно едва докосвайки кожата й…беше успял да събуди всяка нейна фибра…Тя беше затворила очи, вече не чуваше музиката в стаята…не усещаше толкова отчетливо ароматите…не мислеше за нищо…единственото, което възприемаше беше допира на неговите пръсти и дъха му по цялото си тяло, усещаше всяко косъмче което беше настръхнало върху чувственото й тяло… Тя го желаеше, имаше нужда от него, усещаше присъствието му толкова осезаемо и толкова загадъчно. Погледна го с очи замъглени от зараждащата се все по-силна възбуда, не виждаше ясно четите на лицето му, не говиждаше просто го усещаше. Усещаше всяко негово мускулче, всяко негово косъмче…усещаше дъха му – горещ и влажен…Имаше крещяща нжда от него. Сетивата й се объркаха, не знаеха какво точно да предадат на мозъка й…всичко започна да се слива – аромати, материи докосващи телата им, цветове, усещане за студено, топло…той продължаваше да изследва тялото й едва докосвайки я нежно само с върха на пръстите си, устните и езика. С всяко докосване възбудата им се увеличаваше неимоверно. Нейния мозък се беше събудил за това ново усещане. Той превръщаше всяко отделно усещане в цвят, тя виждаше различните цветове в главата си…с нарастването на възбудата те все повече се сливаха…в един момент заприличаха на дъга, красива дъга, извиваща се грациозно над хоризонта…той продължаваше да я докосва по вратлето, по гърдите, по корема…галеше нежната й кожа…когато стигна до нейната женственост, се изкуши да я докосне, как само му се искаше да проникне в нея…но знаеше че ако го направи ще развали всичко и ще й отнеме възможнсотта да се наслади пълноценно на приключението по което беше я повел в този момент…той отмина тази чувствителна част от нейното тяло, тя усети само дъха му…това я накара да потръпне от почти болезнената възбуда която усещаше този път не само дълбоко в себе си, но и с цялото си тяло…

Цветовете в главата й все повече се сливаха в един цвят, докато накрая не образуваха едно цяло…мозъка й работеше усилено, тялото й реагираше всяко едно раздвижване на въздуха около нея, на всяко едно докосване, усещаше като физически допир дори и неговия поглед…в един момент всичко се сля, всичките й сетива възприемаха и изпращаха огромно количество информация до мозъка й. Той достигна своя предел, не беше в състояние да поеме повече информация, емоции…Тогава тялото й се разтресе от конвулсиите на разтърсващ оргазъм. Мозъкът й се освобождаваше огромното количество информация, с която беше атакуван безмилостно. В този момент нищо нямаше значение, разума отсъстваше, тялото й просто се разтоварваше от натрупаната енергия. Можеше да се сравни единствено с избухване на бомба, но това беше най-сладостния, разтърстващ и освобождаващ взрив…

Това беше най-силния и дълбок оргазъм, който Тя беше изпитвала някога. Трябваше да мине известно време, за да може да осъзнае какво се случваше с нея…той продължаваше да изследва нежно тялото й докато не се упокои и отпусна почти напълно…

Той лежеше до нея и се любуваше на прекрасната гледка. Косите й небрежно бяха разхвърляни по възглавницата, погледа й все още беше блуждаещ някъде в пространството и онази блаженна усмивка, която само тя имаше не слизаше от все още зачервеното и подпухнало от възбуда лице. Гърдите й се издигаха и спускаха в неравномерния такт на сърцето. То все още не се беше успокойло напълно и дишането й беше учестено. Единствено мускулите й бяха отпуснати напълно. Тя не беше в състояние да помръдне, тялото й просто отказваше да се подчини. Беше красива…

Той й подаде чашата с вино и парченце шоколад. Двамата отпиха от виното. Отхапаха от шоколада и оставиха парченцето да серазтопи бавно и сладостно… Шоколада разкри своята кадифена мекота и ги зареди с енергия от която се нуждаеха и двамата в този момент, виното просто допълваше усещането за съвършенство и завършеност…

Тя се обърна с гръб към него и той бавно проникна в нея…Кадифената й мекота го обгърна нежно в своята гореща и влажна прегръдка…Сега и двамата едновременно се докоснаха до красивия танц на цветовете, които постепенно започват да губят своята идентичност и сливайки се в едно избухват със сила равняваща се на бомба…най-сладостния, разтърстващ и освобождаващ взрив…

Пуликувано на

17.08.2008

Неговата малка Лолита

Стандартен

Той я наричаше „моята малка Лолита“…


Запознаха се в един хубав слънчев ден, допаднаха си още от първия път. Сродни души би казал някой. Веднага намериха общ език, тя се чувстваше добре в неговата компания.

Тогава тя беше малка, но пораснала преждевременно. Просто живота я беше принудил. Може би заради това успяха да намерят общ език.


Точно в този момент тя имаше нужда от сродна душа, имаше нужда от някого за когото може да се хване за да се измъкне от дупката в която беше попаднала.
Той беше самотен мъж дълбоко в душата си. Беше претърпял много несгоди, но някак си успял да намери начин да превъзмогне и да се справи с превратностите на живота.


Имаше семейство и въпреки това беше сам…Откровен до болка, умеещ да обича и оценява малките неща.
За него тя беше неговата малка Лолита. Караше я да се чувства сигурна. Никога не я излъга, показа й една малко по-различна страна на живота. Показа й какво е да изпитва удоволствие и как да извлича максимално от него дори от най-дребните неща. Научи я да обича живота.


Тя беше добра ученичка, попиваше всичко и беше жадна за още…Понякога си мечтаеше да избягат някъде надалеч, също като героинята от филма. Но това бяха само мечти, защото и двамата бяха стъпили здраво на земята и знаеха че това е невъзможно и нереално.


Той я научи да обича, да обича себе си, да обича живота си…Всеки път когато тя се озовеше в неговите обятия, се чувстваше като малка птичка- беззащитна и същевременно закриляна. В такива моменти тя осъзнаваше колко е уязвима и колко много й дава този мъж…


Той я научи да обича със всяка част от тялото си, да чувства със всяка част от тялото си…Когато я докосваше, тръпка на удоволствие се разстилаше и завладяваше цялото й тяло…Обожаваше да я докосва…Обожаваше да го докосва…Когато бяха заедно, нищо друго нямаше значение. Останалия свят не съществуваше. Тя потъваше в море от усещания, чийто вълни я заливаха и завладяваха цялото й същество…И двамата попадаха в един малък оазис от усещания, насред пустинята на ежедневието…Това беше тяхното спасение…Никой друг нямаше достъп до това райско кътче, което беше защитено от тишината и безмълвието…


Неговата малка Лолита постепенно порастваше и се променяше. Беше й трудно да открие човек, който да й създава толкова силни емоции, който да я кара да се чувства единствена и неповторима така както умееше да го први Той. За толкова много години тя никога не каза че го обича. Той също не го направи. Но всъщност думите бяха излишни. Тя го обичаше по един много красив и особен начин. По начин, по които нямаше да обикне никого друг. Тя имаше способността да обича всеки различно и еднакво силно.
…може би той я беше научил на това…Той я беше научил да живее.


И двамата живота ги беше научил, че хубавите мигове трят кратко и се случват по-рядко. За това те не пропускаха всеки шанс който им се отдаваше да му се насладят пълноценно. Не ги измъчваше съвестта, не бяха обременени с ежедневни проблеми…бяха свободни за един кратък миг, свободни да се насладят един на друг…свободни да изпитат щастието…


Тя обичаше да прокарва пръсти през косата му, да усеща кожата му как настръхва под нейните ласки…Обожаваше да го гледа в очите и да гледа как му доставя удоволствие…На неговата малка Лолита й беше достатъчно само това, че му доставя удоволствие. Тя му се отдаваше безрезервно…
Тя беше едно обикновено малко момиче, което получи един необикновен урок за живота, за неговата красота, за болката, за щастието, за желанията, за страстта и умението да се отдава безрезервно на удоволствието…


Тя завинаги си остана неговата малка Лолита…


Написано на

11.07.2008

Закъсняло писмо

Стандартен

Тя се прибра, погледна в пощата – имаше няколко писма…отново сметки, помисли си тя. Отключи вратата, в коридора я посрещна огормна космата топка. Това беше същото коте, което беше прибрала от улицата преди година. Котето заради което нейния съпруг беше спасил да не го прегази една кола и сам попадна под гумите на огромния джип. Малкия рижав котарак, заради който той си отиде така нелепо. Тя нямаше сили да го остави на улицата, в такъв случай смъртта на мъжа когото обичаше щеше да бъде напразна.

Преди година на същия този ден, тя прибра малкото невинно същество. То й беше утеха, напомняше й за Него. Мислеше си че ще намрази живота, ще намрази всичко, просто ще си седи и ще чака да умре…просто ще съществува, без да живее…не беше права. Това животинче в крайна сметка изпълваше донякъде живота й. Осмисляше го. Беше й трудно, но не беше самотна. Имаше кой да я посрещне след тежкия ден, имаше кой да полегне в скута й когато я болеше нещо…имаше кой да й помърка успокоително, когато имаше усещането че ще се удави в сълзите си, пролети за Него…В крайна сметка, Той за сетен път се беше погрижил за нея…беше спасил това невинно създание от гумите на надрусания младеж, откраднал джипа на баща си.

За една година, котарака беше пораснал ужасно много. Беше рижав, с големи светлокафеви очи, с пухкава козина и масивно тяло. Той просто я обожаваше. Хората казват, че котките не се привързвали към стопаните си, а към дома. Това не беше валидно за нейния “малък” Рижко. Той просто я обожаваше. Понякога тя имаше чувството че душата на съпруга й сякаш се беше вселила в него…

Огромния котарак я посрещна, галейки се нежно в краката й и мъркайки. Тя се усмихна, някак тъжно. Връщаше се от гробището. Наведе се да вземе в ръце животинчето, отиде до спалнята и гушкайки го се обля в сълзи. Рижко седеше и търпеливо понасяше сълзите, който мокреха така старателното облизаната преди малко от него козина. Тя плачеше докато не се изтощи и заспа.

Съвсем беше забравила за писмата, които извади от пощенската кутия. Едно писмо беше паднало от масичката на пода. Когато се събуди на другия ден, цялата подпухнала и с глаоболие от сълзите който бяха бликали като фонтан цяла вечер почти, Рижко вече не беше при нея. Беше легнал до масичката, върху писмото което беше паднало…тя погледна към пощатата, видя че са само сметки, които вече беше платила и ги изхвърли в коша, даже без да ги разпечатва. Не беше забелязала върху какво лежи котарака. Тя се отправи към кухнята за да направи закуска на себе си и на лакомото същество, което осмисляше дните й последната една година. Днес беше почивен ден и тя беше решила, след като закуси да си направи едно хубаво силно кафе и цял ден да се излежава на креслото пред телевизора. Беше решила да се отдаде на “активна почивка” както обичаше да се изразява Той, за редките дни в които двамата прекарваха заедно, излежавайки се и мързелувайки целия ден. Понякога просто си седяха и си мълчаха…те бяха щастливи и не се чувстваха самотни дори и в мълчанието си. Имаха силна и много дълбока емоционална връзка. Тя вече беше започнала да свиква /поне така си мислеше/ с неговото отсъствие. Котето й помагаше много.

Тя си приготви кафето, взе дистанционното на телевизора и се настани удобно на огромното кресло пред телевизора. Беше изключила телефоните. Днес не искаше да говори с никого. Не беше тъжна, просто искаше да се полюбува на тишината и спокойствието на сивия есенен ден. Не искаше да мисли. Беше изпразнила всякакви мисли от главата си и просто се опитваше да се разтовари от напрежението, което усещаше в цялото си тяло.

Тя повика котарака при себе си, но той за първи път не доиде. Седеше до масичката и я гледаше с големите си кръгли очи. Опита се да го примами, да му привлече вниманието с любимата му играчка, но той просто си седеше там и я гледаше…Тя се изненада и с неохота, но водена от любопитсво породено от реакцията /или по-скоро от липсата на реакция/ на животното стана от удобното си местенце и се запъти към него с намерението да го отнесе на ръце пред телевизора, за да й прави компания в запланувания й “мързелив” есенен ден. Когато се наведе да го повдигне нежно, тя видя плика върху който беше застанал котарака.

Беше най-обикновен плик на пръв поглед. Бял. Да точно така Бял, това беше нещото което й привлече вниманието. Плика нямаше подател, не съдържаше и получател. Единственото, което пишеше на него е адреса, на който беше изпратен, незнайно от къде, от кого и кога, защото нямаше дори пощенско клеймо или марка…

Тя взе писмото и котарака и се запъти към удобното кресло. Кафето я чакаше на малката масичка до него, разнасяйки упояващото си ухание из стаята. Седна удобно, зави се с лекото одеало, което си беше купила преди една седмица. Меко, нежно и леко… напомняше й на птича перушина. Котето се сви в скута й и започна мързеливо и доволно да мърка…

Писмото беше вече събудило любопитството й тя се зае с отварянето му. Не искаше да се бави повече, почувства изведнъж някакъв прилив на енергия, някакво необяснимо но и приятно чувство я обзе… разпечата плика и разтвори сгънатия лист хартия, който беше вътре… Изведнъж, тя просто замръзна. Пръстите й почти изтърваха писмото. Зениците й се разшириха и очите й се ококориха. Котарака усетил вълнението и сърцебиенето й подскочи леко стреснат и я погледна със светло кафевите си кръгли очички недоумяващо.

Писмото беше написано с красив и елегантен почерк, характерен за човек, служещ си с лявата ръка… беше написано от мъж…от къде знаеше тя ли? – това изумително много приличаше на почерка на нейния съпруг. Да този, който загина преди една година и от чийто гроб тя се връщаше в този облачен есенен ден.

Първата й мисъл беше, че си въобразява, след това през главата й минаха редица други предположения кои донакъде възможни, кои малко абсурдни… След като се отърси от първоначалния шок, тя започна да чете писмото:

Здравей, прекрасна моя!

Нямам думи, с които да ти опиша колко ми липсваш. Последния път, когато те видях листата на дърветата току що бяха пожълтели. Есента ги беше погалила със студената си длан и ги беше обагрила във есенни цветове, сякаш за последно да стоплят сърцата ни със топлите си и ярки цветове…”

Тръпки преминаха през тялото й. Та нали последния път като се видяха, онзи последен и фатален ден…онзи есенен ден, слънчев и обагрен от есенни краски… Беше толкова красив и обещаваше много усмивки… Беше…-помисли си тя, а после света се срина изведнъж, красивите и топли до преди миг цветове на листата  и й изглеждаха  като пропити с кръв, слънцето й се смееше зловещо и нещо извратено имаше сякаш във цялата тази красота на един от последните слънчеви и топли есенни дни… те имаха толкова планове, толкова мечти… Но съдбата беше решила друго. Тя имаше друг план. На пръв поглед жестока шега на съдбата, но всичко във вселената е в равновесие. Няма случайни неща. Естествено в онзи момент Тя не го осъзнаваше, не си го помисляше даже. Болеше я. Толкова я болеше, че в онзи момент даже очите й бяха пресъхнали…Не беше в състояние дори да заплаче. Не виждаше и не чуваше нищо друго освен кръвта и смразяващия звук, който се издава при сблъсъка на човешкото тяло със движещ се автомобил. Мозъка й в онзи момент просто се изключи и поддържаше единствено жизнените й функции, съзнанието й беше преминало сякаш на „автопилот”. Не помнеше кой й подаде една уасена топка косми в ръцете. Тя пое механично малкото коте и цял ден го стиска в обетията си. Не знаеше защо, даже не го осъзнаваше, просто имаше нужда подсъзнателно да се докосва до нещо живо, до нещо топло и успокояващо. Това беше онова лакомо същество което след една година все още седеше в скута й, онова мъркащо същество заради което нейния любим пожертва собствения си живот. Просто лошо стечение на обстоятелствата… или може би това е трябвало да стане… това никой не знаеше и не можеше да каже.

Сега като четеше това писмо, всичко това отново мина пред очите й като на филмова лента. Тя отново изпита онова усещане за празнота, отново чу онзи тъп и приглушен звук от сблъсъка, отново искаше да заплаче…този път успя. Сълзите й започнаха да се стичат по лицето и да се търкалят като малки перлички по нежната й кожа, този път и времето плачеше с нея, беше заваляло – спокоен и ситен есенен дъждец…тя притисна инстинктивно котарака до  себе си, загледа се през прозореца а пръстите й треперейки се опитваха да не изтърват писмото…Но странното беше, че този път не се почувства толкова самотна, въпреки че, същите емоций я заляха и днес, повториха се след цяла едн година отново, но този път имаше нещо различно. Имаше и едно ново усещане, което все още не знаеше какво е и не успя да го определи. Помисли си, че просто е започнала да свиква с мисълта, че Него го няма. Някак си макар силна и дълбока болката започваше да отстъпва място на други усещания. Нали казват, че времето лекувало…помисли си Тя.

Една мисъл в момента не излизаше от ума й. Кой беше написал това писмо, защо така се подиграваха с нея и кой беше този извратен мозък способен на такова мъчение! Кой и Защо??? -Това се питаше Тя, през цялото време докато четеше писмото.

Сега отново е  есен…Този път аз съм далеч от теб. Не мога да видя слънчевата ти усмивка, не мога да докосна горещата ти кожа, да погаля меките ти коси…Но мога да ги усетя. Все още помня аромата ти, помня очите ти, погледа ти – съчетал красотата и желанията на зряла жена със невинността и душата на дете. Измина толкова време. Но нищо, всичко ще се оправи. Аз скоро ще мога да те приютя отново в обятията си. Скоро мила моя, скоро.” – така завършваше писмото.

Кратко, изпълнено с много любов,  толкова познато и в същото време толкова плашещо.

През целия ден, мисълта й беше насочена към въпросното писмо. Каквото и да правеше, не можеше да не мисли за него.

Кой и защо го беше написал. Каква беше тази жестока игра?

На следващия ден, Тя беше на работа. Мисълта за писмото не напусна главата й. Но тя не сподели с никого. Започна да се опитва да убеди себе си, че това е някаква грешка или просто нелепа шега.

Постепенно ежедневието и рутината я завладяха и тя започна да изтласква на по-заден план мисълта за писмото и неговия автор.

Изминаха още няколко дни и тя съвсем забрави за него.

Но, един ден видя същия плик, със същия почерк в пощенската кутия. Още преди да посегне да го вземе, знаеше, че то е там. През целия ден тя имаше някакво смътно усещане в стомаха си. Тръпка премина през цялото й тяло, когато взе плика в ръка. За разлика от първия път, тя не загуби много време да се чуди дали да го отвори. Извади ключа от чантата си, отключи масивната махагонова врата на апартамента.

Котарака я посрещна с радостно мяукане и мъркане. Както обикновено, той протегна лапички точно като малко дете, което иска да го вземат на ръце. Искаше да се гушне в косата й. Обожаваше дългата й мека като коприна коса. Всек път я посрещаше по този начин. Тя се пресегна и го взе в ръцете си. Рижко зарови веднага глава в косите й и обгърна с кадифените си лапички вратлето й.

Тя прекоси коридора с котарака заровен в косата й. Все още държеше белия плик в едната си ръка.

Седна на леглото, вниматтелно се опита да отстрани животинчето от врата си, докато той продължаваше да се гали в нея.

Събу си обувките и палтото. Остави палтото разпиляно на леглото а обувките изрита в коридора пред вратата на стаята. По-късно щеше да ги прибере на местата им.

Избута палтото си настрани, колкото да си направи място на леглото да се излегне. Котарака не пропусна възможността да легне върху затоплената дреха. Мъркаше доволно и блаженно, когато най-накрая легна удобно след безброй намествания.

Тя се излегна в лелгото и с бавни движения отвори писмото. Сатомаха й се присви изпращайки електричен заряд по цялото й тяло, когато видя отново същия познат почерк. Чувстваше се някак странно. Не можеше да си го обясни. От една страна се плашеше а от друга изпитваше някакво чувство на облекчение. Странно беше, че по някакъв начин надежда се зараждаше в нея. Казваше си че е глупаво, знаеше че е глупаво. Но въпреки това, тази мисъл я завладяваше постепенно. Надежда…

„Здравей скъпа моя!

Ето, че ти пиша отново. Невероятно е да мога отново да държа молив в ръката си и да пиша. Бях забравил как се пише…След толкова много време в един вид безсъзнание. Тъмнина…

Важното е че вече съм добре, че вече мога да ти напомня колко много те обичам и колко много ми липсваш.

Има много неща, които не мога да си спомня. Много неща, които виждам са ми непознати. Понякога е плашещо, странно…

Важното е че мога да пиша. Да пиша за мен, да си спомням за теб… Да мечтая… отново.

Зная, че скоро отново ще бъдем заедно.

Ще се върна за теб.

Обещавам !!!

Целувам те горещо.“

Когато прочете цялото писмо, сълзите й отново мокреха нежната й гореща кожа. Ръцете й трепераха…

Тя изпитваше смесени чувства. Едновременно страх и нетърпение. Страх от смъртта, от неизвестното, от загадъчното…

Нетърпение от любопистството, от някакво необяснимо усещане за нещо, което предстои…

По някакъв начин, тя усещаше с цялото си съество, че тези писма не са заплаха. Усещаше го с цялото си съество, независимо, че разума й се опитваше да активира аларма срещу някаква скрита заплаха.

В този момент тя слушаше сърцето си, не разума.

…Измина още една обикновена седмица, с най-обикновени дни. Работа, пазаруване след работа, топлото посрещане на котето в къщи след дългия работен ден, един-два разговора по телефона с приятели, вечеря, гледане на телевизия докато и котарака се наяде и докато се стопли водата в банята за да може да се окъпе преди да си легне…

Следва продължение

Написано на

25.11.2008

Зловеща приказка за….

Стандартен

Имало едно време една жена. Разбира се на света имало по същото време  и други жени, но тя била някак си по-различна.


Не нямала остри уши като на елф, нямала антенки по главата си, и не била зелена. имала си точно два стройни крака, два броя нежни ръце, имала дълга и мека като коприна коса. Очите й били олеми с бадемова форма, кафеви и много, много дълбоки. Тя била просто човек. Родила се в семесйтво на простички хорица, обикновени. Била чакано много дълго дете. Съчицето й забило в момент в който вече отчаянието, че нямя да си имат детенце, все повече завладявало съзнанието на нейните мама и татко.


Каква била радостта, когато тя помръднала за първи път в утробата на мама, когато ритнала за пръв път, когато се родила и поела първата глътка въздух, когато мама видяла най-съвршеното същество на света с розова прозрачна кожа, малки ръчички и крачета и чула най-прекрасната песен за майчините уши – първия плач на бебето, на малката принцса…Какво щастие било, когато направила първата си несигурна крачка самичка, поклащайки се  несигурно на пухкавите си крачета и протягайки ръчички към мама и татко. Какава радост, при първата дума, излязла от мъничките й уста. След това непрекъснатото й бърборене всекидневно носело радост на мама и тати, на баби и дядовци…Първата рокличка, пъвия ден в детската градина – вярно съпроводен с искрени сълзи, но много скоро малкото момиченце се приспособява и си намира мястото в това малко общество състоящо се от децата и лелките в гадината. Първия учебен ден и съпроводените с него емоции, страхове, очаквания и радости…Първата целувка на вече порасналото момиче, първото интимно п реживяване на младата дама…Първия поглед, срещнал правилни човек…Сватбата…

Малкото момиченце изведнъж се превърало в жена, намерила любовта и заживяла щастливо с младежа, покорил сърцето й. Годините си минавали, красиви, шарени, изпълнени с емоции и очаквания, с мечти… Но тук се появил проблема. Малкото до преди няколко години момиченце, вече пораснало и създало свое семейство, искало да има и детенце. Бебето било липсащото парченце от пъзела на живота, за да бъде той съвършен и изпълнен с хармония.

И ето един ден мечтата на младите хора се сбъднала. На мама една сутрин й  прилошало, чувствала се някак странно, гърдите й били напрегнати и усещала тялото си по-различно. Кака била радостта в очите й когато теста за бременност показал две чертички. Не повярвала и направила още два. Отново били положителни. Нямала търпение бдещият татко да се прибере зада му съобщи щастливата новина Дощъл и този момент. Той е прибрал от работа а тя го посрещнала на вратата и двамата се прегърнали и заплакали от щастие. Седяли на входната врата и съседите, които минавали ги гледали в ндоумение. Но нищо нямало значение в онзи момент. ТЕ били щастливи!

Първото посещение при гинеколога, минало много добре. той им показал на видеозона малкото колкото грахово зрънце  съюетво носещо в себе си живот…Там вече туптяло миниатюрно сърчице. Така минали 5 месеца, безгрижно и щастливо. Младите родители тръпнели в очакване на големи ден. Но една стрин…
Една сутрин бъдещата майка се събудила от някакво усещане, тревожно. Инстинктивно, подъзнатело знаела, че нещо с бебто й не е наред. Станала от лелото и ужас се изписал на лицето й когато видяла червената локвичка кръв на чаршафите. Събудила съпруга си и той я завел в болницата. Там веднага сезаели с лечението й и опитите да спасят мъничкото същество, което вече в началото на шетмеечния си живот, било напълно оформено човече на въшен вид, но за съжаление крехкото му телце още не било готово да е справи с суровия свят извън майчината утроба.

Диагнозата била тежка и категорична. Отлепване на маточата стена и последащ неизбежно спонтанен аборт. Присъда тежка и окончателна, неподлежаща на обжалване. Много скоро станало и неизбежното. Тялото на жената, се освободило от малкото същество, не успяло да се развие напълно, поради краткия му живот. Плода бил изхвърлен в коша за биологични отпадъци в родилното отделение, като стара, счупена и ненужна вече играчка. За съжаление тялото на „Малкото“ момиченце, отгледано с толкова любов и открило любовта в живота си, не успяло да се справи с отговорната задача, да задържи и отгледа един нов живот.
…Седяли прегърнати дълго време на прага на врата, да на същия онзи праг, където Тя съобщила новината, че ще имат бебе, където седяха прегърнати и плакаха с часове от щастие. Сега на същото онова място Те отново седяха прегърнати и плачеха, но този път сълзите им бяха горчиви…много горчиви и болезнени. Сълзите им сякаш изгаряха кожата на измъчените им лица, правейк иси път надолу…опитвайки се да стигнат до сърцата им, за да ги изгорят и унищожат и тях…драпаха и дерзаеха неистово, търкаляйки се една по една…Но не всичко беше загубено все още. Двамата опечалени родители, не бяха изгубили всичко. Щяха да имат още възможности, още шансове…

Така минаха няколко години в безплодни опити да заченат бебе. Някой беше решил да не даде шанс на първото им бебе, някой всевишен или просто природата…никой не знае това, просто такива неща се случват понякога, колкот и да е жестоко. Нма виновни, Няма обвиняеми…има само потърпевши в тези случаи. Огромна беше болката им, когато опитите им не се увенчаха  с успех. Така желаното бебе не идваше. Всяка сутрин тя ставаше с да се събуди неразполжена, с напрегнати гърди и онова особено чувство дълбоко вътре в нея. Винаги имаше тест за бременност, подготвен в банята, в очакване да покаже така желаните и очаквани ДВЕ чертички. Но природата беше решила друго за тези млади хора. След множество болезнени, неприятни и досадни изследвания и прегледи, единственото възможно нещо беше зачежане „in vitro“. Трябваше да оплодят няколко нейни яйцеклетки, една по една в изкуствена среда , в епруветка тябваше да бъде заченато тяхното бебе, за да му дадат шанс да оцелее. Те бяха готови на всичко. Не бяхаединствеите с този проблем. Много жени страдаха от безплодие и това беше единствения им щанс да си имамт свое бечбе.

Но, тук идва мястото и налощите в нашета приказка. Нали във вяка приказка, има и лош герой. Но този тук беше чудовище, не просто лош, не просто ужасен а чудовищен. Това беше здравната система на красивата страна в която нашите герои живееха. Тя беше много несъвършена и враждебно настроена, към тези които имаха нужда от нея. Но както всички било те добри или лоши герои, си имат учител и създател, който ги прави такива каквито са и изгражда техния характер, така и нашия лош новопоявил се в приказката герой си имаше своя Ужасен, лош и несъвършен родител.  А именно тези, които създават законите, правната система на тази красива иначе Страна и които уж трябва да се грижат и възпитават децата си. Едно от които е Здравеопазването. Чрез него да се грижат за тези, които имат нужда, да го зпитават в човечност.
Нашата майка, се беше сблъскала вече лице в лице с това недобронамерено, разглезено и невъзпитано дете. Нямаше пари за процедурите, които шяха да я дарят с денце. То за какво ли има пари в тая приказна страна, но този проблем, би трябвало да е приоритетен, при положение, че прираста е отрицателен.
И така, нашата майка събра други майки, потърпевши и застана на чело на тях и реши от името на всички да поиска сметка и да се опита да вразуми неразумния „родител“ на здравеопазването. Отиде там, в неговия дом, с огромнта си болка, нейна лична и тази на множеството останали жени с нейния проблем, и се опита да поговори открито, да защити правата на всички по достоен и честен начин. Но нали отива при лошия герой, той подобаващо се държи, като я обижда публично, подиграва й се и й предлага да я дари с така дълго очакваното дете лично! И още по-глямата налост е, че този лощия се крие и не си признава, какви мераци е имал към бедната изтрадала жена. Още по-долно е, че техния (на лошия герой) родителски комитет защитават и прикриват виновника.

Може би ще си помислите, че приказката завършва тук. С неособено добър край, но аз не съм сигурна. Знам само, че приказката ще продължи, както и много други приказки като нея. Но имам си макар и малката надежда, че все пак може би края няма да е толкова лош. Ще видим, само времето и нашите усилия ще покажат.

Тази приказка, всъщност си има съвсем реални герои.Вижте  ето ТУК


Написано на

18.12.2008

Призрачно

Стандартен

От призрачната бяла мъгла, нахлула в неговата стая през отворения прозорец, постепенно започна да се оформя силует на жена. Дълга и мека като коприна коса, спускаща се на вълни по гърба, нежна кашмирена кожа с цвят на мляко. Под тънкото й наметало прозираха идеално оформените й като полумесеци гърди. Настръхналите й зърна издаваха нейната чувственост и темперамент. Тя нямаше лице. Но то не й бе нужно. Тя съчетаваше грацията на дива котка и женственост. Притежаваше и нещо много ценно и силно – власт. Власт над Него…

Той беше богат, с високо самочувствие и не ценеше много човешките взаимоотношения и чувства. За него бяха важни лукса, парите и красивите жени. Мъж на средна възраст, привлекателен не само с голямата си банкова сметка. Дълбоките зелени очи , няколкото бели кичури в косата и трапчинката на волевата брадичка, му придаваха завършения вид на красив, зрял мъж запазил момчешкия чар в себе си. Жените не оставаха безразлични към перфектната му визия. Привличаше ги и атлетичното му тяло. Каквото и да облечеше, изглеждаше като излязъл от страниците на модно списание. Тридесет и девет годишен, красив, богат и несемеен. Винаги заобиколен от красиви жени. Какво повече би могъл да иска човек…

Но той беше нещастен. Зад перфектното му лице прозираше самотата и някаква неясна, подтискана болка. Имаше нещо, което го измъчва. Някаква тайна, която прояждаше като червей вътрешностите му унищожавайки малко по малко същността му. Навремето като момче беше лекомислен, сега беше станал суров и непреклонен. Както в работата си, така и в личния си живот. Суров към себе си и към жените, които притежаваше. Да, казвам „притежава“, защото точно това бяха те за него – собственост. Обичаше да доминира. Не си позволяваше да изпитва чувства. Правеше с жените каквото си поиска. Не зачиташе техните чувства, потребности и желания. Най-странното бе, че никоя не се оплакваше и не виждаше нищо нередно в поведението му. А на моменти, се превръщаше в звяр. Той беше хищник – привлекателна външност, притегателен поглед, красив глас и вродено умение да манипулира. Той беше като онези месоядни растения, изглеждащи и ароматизирани приятно за плячката си, но криещи разяждаща плътта киселина дълбоко в недрата си. Горките момичета, имали нещастието да „залитнат“ по него, бяха като онези насекоми, привлечени от измамната красота и аромат излъчвани от хищното цвете. Хипнотизирани и лишени от способността за трезва преценка, искащи единствено да опитат божествения нектар на цветето, те сами отиват към своята гибел. Веднъж кацнали на цвета му, те биват погълнати и унищожени.

Той не чувстваше угризение от това, което е. От дете беше свикнал да получава и заради това смяташе, че всичко му е позволено. Заради това всяка вечер си лягаше с поредната красавица. Поредната негова жертва. Никога една и съща жена не влизаше втори път в леглото му. Не помнеше имената им. Даже понякога изобщо и не ги питаше как се казват. За него не бяха личности. Просто поредната играчка. Името беше излишно бреме за него. Не помнеше лицата им. Какво значение имаха индивидуалните черти, след като си ги избираше всичките красиви. Е понякога се забавляваше по свой си начин, вкарвайки в леглото си и някое по-обикновено момиче. Забавляваше се като й говори красиви думи, красиви обещания…и до сутринта вече е разбил и изпепелил поредното сърце. Беше му забавно да се прави на „Бог“ – да сътворява и да унищожава сътвореното, когато и както си пожелае.

Поредния работен ден, ежедневните задължения…ежедневните завоевания… По принцип най-обикновен ден трябваше да е. С тази малка разлика, че му предстоеше командировка. Трябваше да замине на някакъв семинар за два дена. Нямаше нужда да си взема нищо за пътуването и престоя, защото в хижата в която щеше да се проведе семинара, той имаше стая (по-скоро апартамент), която беше закупил преди година. Беше си я обзавел по свой вкус. Имаше си всичко необходимо там. Преди година реши да се поглези с тази покупка, защото често пътуваше до там за семинари, обучения, бизнес срещи… Предпочиташе да си има свое местенце. Можеше да си го позволи и се възползваше от това максимално.

Написано на

16.04.2009