Закъсняло писмо

Стандартен

Тя се прибра, погледна в пощата – имаше няколко писма…отново сметки, помисли си тя. Отключи вратата, в коридора я посрещна огормна космата топка. Това беше същото коте, което беше прибрала от улицата преди година. Котето заради което нейния съпруг беше спасил да не го прегази една кола и сам попадна под гумите на огромния джип. Малкия рижав котарак, заради който той си отиде така нелепо. Тя нямаше сили да го остави на улицата, в такъв случай смъртта на мъжа когото обичаше щеше да бъде напразна.

Преди година на същия този ден, тя прибра малкото невинно същество. То й беше утеха, напомняше й за Него. Мислеше си че ще намрази живота, ще намрази всичко, просто ще си седи и ще чака да умре…просто ще съществува, без да живее…не беше права. Това животинче в крайна сметка изпълваше донякъде живота й. Осмисляше го. Беше й трудно, но не беше самотна. Имаше кой да я посрещне след тежкия ден, имаше кой да полегне в скута й когато я болеше нещо…имаше кой да й помърка успокоително, когато имаше усещането че ще се удави в сълзите си, пролети за Него…В крайна сметка, Той за сетен път се беше погрижил за нея…беше спасил това невинно създание от гумите на надрусания младеж, откраднал джипа на баща си.

За една година, котарака беше пораснал ужасно много. Беше рижав, с големи светлокафеви очи, с пухкава козина и масивно тяло. Той просто я обожаваше. Хората казват, че котките не се привързвали към стопаните си, а към дома. Това не беше валидно за нейния “малък” Рижко. Той просто я обожаваше. Понякога тя имаше чувството че душата на съпруга й сякаш се беше вселила в него…

Огромния котарак я посрещна, галейки се нежно в краката й и мъркайки. Тя се усмихна, някак тъжно. Връщаше се от гробището. Наведе се да вземе в ръце животинчето, отиде до спалнята и гушкайки го се обля в сълзи. Рижко седеше и търпеливо понасяше сълзите, който мокреха така старателното облизаната преди малко от него козина. Тя плачеше докато не се изтощи и заспа.

Съвсем беше забравила за писмата, които извади от пощенската кутия. Едно писмо беше паднало от масичката на пода. Когато се събуди на другия ден, цялата подпухнала и с глаоболие от сълзите който бяха бликали като фонтан цяла вечер почти, Рижко вече не беше при нея. Беше легнал до масичката, върху писмото което беше паднало…тя погледна към пощатата, видя че са само сметки, които вече беше платила и ги изхвърли в коша, даже без да ги разпечатва. Не беше забелязала върху какво лежи котарака. Тя се отправи към кухнята за да направи закуска на себе си и на лакомото същество, което осмисляше дните й последната една година. Днес беше почивен ден и тя беше решила, след като закуси да си направи едно хубаво силно кафе и цял ден да се излежава на креслото пред телевизора. Беше решила да се отдаде на “активна почивка” както обичаше да се изразява Той, за редките дни в които двамата прекарваха заедно, излежавайки се и мързелувайки целия ден. Понякога просто си седяха и си мълчаха…те бяха щастливи и не се чувстваха самотни дори и в мълчанието си. Имаха силна и много дълбока емоционална връзка. Тя вече беше започнала да свиква /поне така си мислеше/ с неговото отсъствие. Котето й помагаше много.

Тя си приготви кафето, взе дистанционното на телевизора и се настани удобно на огромното кресло пред телевизора. Беше изключила телефоните. Днес не искаше да говори с никого. Не беше тъжна, просто искаше да се полюбува на тишината и спокойствието на сивия есенен ден. Не искаше да мисли. Беше изпразнила всякакви мисли от главата си и просто се опитваше да се разтовари от напрежението, което усещаше в цялото си тяло.

Тя повика котарака при себе си, но той за първи път не доиде. Седеше до масичката и я гледаше с големите си кръгли очи. Опита се да го примами, да му привлече вниманието с любимата му играчка, но той просто си седеше там и я гледаше…Тя се изненада и с неохота, но водена от любопитсво породено от реакцията /или по-скоро от липсата на реакция/ на животното стана от удобното си местенце и се запъти към него с намерението да го отнесе на ръце пред телевизора, за да й прави компания в запланувания й “мързелив” есенен ден. Когато се наведе да го повдигне нежно, тя видя плика върху който беше застанал котарака.

Беше най-обикновен плик на пръв поглед. Бял. Да точно така Бял, това беше нещото което й привлече вниманието. Плика нямаше подател, не съдържаше и получател. Единственото, което пишеше на него е адреса, на който беше изпратен, незнайно от къде, от кого и кога, защото нямаше дори пощенско клеймо или марка…

Тя взе писмото и котарака и се запъти към удобното кресло. Кафето я чакаше на малката масичка до него, разнасяйки упояващото си ухание из стаята. Седна удобно, зави се с лекото одеало, което си беше купила преди една седмица. Меко, нежно и леко… напомняше й на птича перушина. Котето се сви в скута й и започна мързеливо и доволно да мърка…

Писмото беше вече събудило любопитството й тя се зае с отварянето му. Не искаше да се бави повече, почувства изведнъж някакъв прилив на енергия, някакво необяснимо но и приятно чувство я обзе… разпечата плика и разтвори сгънатия лист хартия, който беше вътре… Изведнъж, тя просто замръзна. Пръстите й почти изтърваха писмото. Зениците й се разшириха и очите й се ококориха. Котарака усетил вълнението и сърцебиенето й подскочи леко стреснат и я погледна със светло кафевите си кръгли очички недоумяващо.

Писмото беше написано с красив и елегантен почерк, характерен за човек, служещ си с лявата ръка… беше написано от мъж…от къде знаеше тя ли? – това изумително много приличаше на почерка на нейния съпруг. Да този, който загина преди една година и от чийто гроб тя се връщаше в този облачен есенен ден.

Първата й мисъл беше, че си въобразява, след това през главата й минаха редица други предположения кои донакъде възможни, кои малко абсурдни… След като се отърси от първоначалния шок, тя започна да чете писмото:

Здравей, прекрасна моя!

Нямам думи, с които да ти опиша колко ми липсваш. Последния път, когато те видях листата на дърветата току що бяха пожълтели. Есента ги беше погалила със студената си длан и ги беше обагрила във есенни цветове, сякаш за последно да стоплят сърцата ни със топлите си и ярки цветове…”

Тръпки преминаха през тялото й. Та нали последния път като се видяха, онзи последен и фатален ден…онзи есенен ден, слънчев и обагрен от есенни краски… Беше толкова красив и обещаваше много усмивки… Беше…-помисли си тя, а после света се срина изведнъж, красивите и топли до преди миг цветове на листата  и й изглеждаха  като пропити с кръв, слънцето й се смееше зловещо и нещо извратено имаше сякаш във цялата тази красота на един от последните слънчеви и топли есенни дни… те имаха толкова планове, толкова мечти… Но съдбата беше решила друго. Тя имаше друг план. На пръв поглед жестока шега на съдбата, но всичко във вселената е в равновесие. Няма случайни неща. Естествено в онзи момент Тя не го осъзнаваше, не си го помисляше даже. Болеше я. Толкова я болеше, че в онзи момент даже очите й бяха пресъхнали…Не беше в състояние дори да заплаче. Не виждаше и не чуваше нищо друго освен кръвта и смразяващия звук, който се издава при сблъсъка на човешкото тяло със движещ се автомобил. Мозъка й в онзи момент просто се изключи и поддържаше единствено жизнените й функции, съзнанието й беше преминало сякаш на „автопилот”. Не помнеше кой й подаде една уасена топка косми в ръцете. Тя пое механично малкото коте и цял ден го стиска в обетията си. Не знаеше защо, даже не го осъзнаваше, просто имаше нужда подсъзнателно да се докосва до нещо живо, до нещо топло и успокояващо. Това беше онова лакомо същество което след една година все още седеше в скута й, онова мъркащо същество заради което нейния любим пожертва собствения си живот. Просто лошо стечение на обстоятелствата… или може би това е трябвало да стане… това никой не знаеше и не можеше да каже.

Сега като четеше това писмо, всичко това отново мина пред очите й като на филмова лента. Тя отново изпита онова усещане за празнота, отново чу онзи тъп и приглушен звук от сблъсъка, отново искаше да заплаче…този път успя. Сълзите й започнаха да се стичат по лицето и да се търкалят като малки перлички по нежната й кожа, този път и времето плачеше с нея, беше заваляло – спокоен и ситен есенен дъждец…тя притисна инстинктивно котарака до  себе си, загледа се през прозореца а пръстите й треперейки се опитваха да не изтърват писмото…Но странното беше, че този път не се почувства толкова самотна, въпреки че, същите емоций я заляха и днес, повториха се след цяла едн година отново, но този път имаше нещо различно. Имаше и едно ново усещане, което все още не знаеше какво е и не успя да го определи. Помисли си, че просто е започнала да свиква с мисълта, че Него го няма. Някак си макар силна и дълбока болката започваше да отстъпва място на други усещания. Нали казват, че времето лекувало…помисли си Тя.

Една мисъл в момента не излизаше от ума й. Кой беше написал това писмо, защо така се подиграваха с нея и кой беше този извратен мозък способен на такова мъчение! Кой и Защо??? -Това се питаше Тя, през цялото време докато четеше писмото.

Сега отново е  есен…Този път аз съм далеч от теб. Не мога да видя слънчевата ти усмивка, не мога да докосна горещата ти кожа, да погаля меките ти коси…Но мога да ги усетя. Все още помня аромата ти, помня очите ти, погледа ти – съчетал красотата и желанията на зряла жена със невинността и душата на дете. Измина толкова време. Но нищо, всичко ще се оправи. Аз скоро ще мога да те приютя отново в обятията си. Скоро мила моя, скоро.” – така завършваше писмото.

Кратко, изпълнено с много любов,  толкова познато и в същото време толкова плашещо.

През целия ден, мисълта й беше насочена към въпросното писмо. Каквото и да правеше, не можеше да не мисли за него.

Кой и защо го беше написал. Каква беше тази жестока игра?

На следващия ден, Тя беше на работа. Мисълта за писмото не напусна главата й. Но тя не сподели с никого. Започна да се опитва да убеди себе си, че това е някаква грешка или просто нелепа шега.

Постепенно ежедневието и рутината я завладяха и тя започна да изтласква на по-заден план мисълта за писмото и неговия автор.

Изминаха още няколко дни и тя съвсем забрави за него.

Но, един ден видя същия плик, със същия почерк в пощенската кутия. Още преди да посегне да го вземе, знаеше, че то е там. През целия ден тя имаше някакво смътно усещане в стомаха си. Тръпка премина през цялото й тяло, когато взе плика в ръка. За разлика от първия път, тя не загуби много време да се чуди дали да го отвори. Извади ключа от чантата си, отключи масивната махагонова врата на апартамента.

Котарака я посрещна с радостно мяукане и мъркане. Както обикновено, той протегна лапички точно като малко дете, което иска да го вземат на ръце. Искаше да се гушне в косата й. Обожаваше дългата й мека като коприна коса. Всек път я посрещаше по този начин. Тя се пресегна и го взе в ръцете си. Рижко зарови веднага глава в косите й и обгърна с кадифените си лапички вратлето й.

Тя прекоси коридора с котарака заровен в косата й. Все още държеше белия плик в едната си ръка.

Седна на леглото, вниматтелно се опита да отстрани животинчето от врата си, докато той продължаваше да се гали в нея.

Събу си обувките и палтото. Остави палтото разпиляно на леглото а обувките изрита в коридора пред вратата на стаята. По-късно щеше да ги прибере на местата им.

Избута палтото си настрани, колкото да си направи място на леглото да се излегне. Котарака не пропусна възможността да легне върху затоплената дреха. Мъркаше доволно и блаженно, когато най-накрая легна удобно след безброй намествания.

Тя се излегна в лелгото и с бавни движения отвори писмото. Сатомаха й се присви изпращайки електричен заряд по цялото й тяло, когато видя отново същия познат почерк. Чувстваше се някак странно. Не можеше да си го обясни. От една страна се плашеше а от друга изпитваше някакво чувство на облекчение. Странно беше, че по някакъв начин надежда се зараждаше в нея. Казваше си че е глупаво, знаеше че е глупаво. Но въпреки това, тази мисъл я завладяваше постепенно. Надежда…

„Здравей скъпа моя!

Ето, че ти пиша отново. Невероятно е да мога отново да държа молив в ръката си и да пиша. Бях забравил как се пише…След толкова много време в един вид безсъзнание. Тъмнина…

Важното е че вече съм добре, че вече мога да ти напомня колко много те обичам и колко много ми липсваш.

Има много неща, които не мога да си спомня. Много неща, които виждам са ми непознати. Понякога е плашещо, странно…

Важното е че мога да пиша. Да пиша за мен, да си спомням за теб… Да мечтая… отново.

Зная, че скоро отново ще бъдем заедно.

Ще се върна за теб.

Обещавам !!!

Целувам те горещо.“

Когато прочете цялото писмо, сълзите й отново мокреха нежната й гореща кожа. Ръцете й трепераха…

Тя изпитваше смесени чувства. Едновременно страх и нетърпение. Страх от смъртта, от неизвестното, от загадъчното…

Нетърпение от любопистството, от някакво необяснимо усещане за нещо, което предстои…

По някакъв начин, тя усещаше с цялото си съество, че тези писма не са заплаха. Усещаше го с цялото си съество, независимо, че разума й се опитваше да активира аларма срещу някаква скрита заплаха.

В този момент тя слушаше сърцето си, не разума.

…Измина още една обикновена седмица, с най-обикновени дни. Работа, пазаруване след работа, топлото посрещане на котето в къщи след дългия работен ден, един-два разговора по телефона с приятели, вечеря, гледане на телевизия докато и котарака се наяде и докато се стопли водата в банята за да може да се окъпе преди да си легне…

Следва продължение

Написано на

25.11.2008

Advertisements

About Ivelina Mihaylova

Ако искате да притежавате нещо направено от мен, Aко искате да зарадвате някого и да подарите усмивка ... Това е вашето място! Пишете ми и споделете вашите желания! e-mail: ivkahandmade@gmail.com skype: ivkahandmade

One response »

  1. 1. brym4o – Невероятно е! Ще се радвам ако има …
    25.11.2008 17:21
    Невероятно е! Ще се радвам ако има продължение 🙂
    ––––––––––––––––––––––––––––––
    2. cefulesteven – Много си пластична, всеки детаил …
    25.11.2008 18:28
    Много си пластична, всеки детаил извайваш, така обстановката оживява, усещането в нея е по-ясно, защото всичко изниква пред очите. Поздрави.
    ––––––––––––––––––––––––––––––
    3. zaycheto – cefulesteven
    25.11.2008 18:36
    Благодаря ти, за всичко! ти си прекрасен рецензент – събираш в малко думи много…
    ––––––––––––––––––––––––––––––
    4. анонимен – зайче- байче, –капитана
    25.11.2008 18:56
    е зайо, отново успяхте да ме накарата да чета с удоволствие.Очаквам в продължението да срещна отговора на паранормалните въпроси?
    –––––––––––––––––––––––––––––––
    5. lilims – Олее, настръхнах. . . Чете се на един …
    26.11.2008 08:33
    Олее,настръхнах…Чете се на един дъх,много е силно!
    Поздрави!
    ––––––––––––––––––––––––––––––––
    6. sunray –
    30.11.2008 19:19
    Предполагам е бил моя 🙂 Бях написала, че постингът ти ме накара да го изживея, все едно съм била аз там…Страхотна си и ще чакам с нетърпение развръзката:)
    –––––––––––––––––––––––––––––––––
    7. viki11 – ЗАщо не е нещо оригинално, това сме …
    01.12.2008 10:05
    ЗАщо не е нещо оригинално, това сме го гледали, чули, разбрали.
    Лесните неща не си струват, но го разбираш, когато вече си изгубил.
    –––––––––––––––––––––––––––––––––-
    8. zaycheto – viki11
    01.12.2008 10:32
    не те разбирам честно казано, трудно ми е
    –––––––––––––––––––––––––––––––––––-
    9. анонимен – mili4ka otdavna ne bqh 4ela ne6to ot …
    18.12.2008 12:56
    mili4ka otdavna ne bqh 4ela ne6to ot teb ..pi6e6 strahotno i uvlekatelno.. v momenta pla4a, taka me razvalnuva vsi4ko..
    ––––––––––––––––––––––––––––––––
    10. zaycheto – анонимен 15
    18.12.2008 14:47
    Благодря ти мила, радвам се че съм успяла те докосна по този начин. Скоро ще има и финал историята, обещавам 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s