Monthly Archives: януари 2010

Размисли и страсти

Стандартен

Чудя се защо живота и взаимоотношенията между хората са толкова сложни. Колко е лесно на детето да разбере кой е лош и кой добър, кое е хубаво и кое не е. Защо като порастваме и започваме „да мислим трезво“ ни става все по-трудно да се вслушаме във вътрешния си глас. Да се доверяваме на инстинкта си. Скоро имах възможността да наблюдавам от близо хора с интелектуални затруднения и имах щастието да общувам с тях. Те бяха толкова искрени, при тях нещото като „задна мисъл“ не съществува. Това бяха едни деца, които не са загубили връзката със себе си. Доверяват се на инстинкта си и никога не грешат в преценката си за даден човек или ситуация. Живота през техния поглед изглежда толкова лесен и простичък. „Какво ти трябва за да се обадиш на приятел? – Трябва да знам телефонния му номер.“ Ето това е толкова просто и логично. Просто вземаш телефона и му звъниш. Той ти е приятел, значи просто трябва да му се обадиш когато ти се прииска да го чуеш. Защо допускаме детето в нас да изчезне, защо го прогонваме. То може да ни научи на толкова много неща, стига да му позволим да живее вътре в нас. Щастливи са тези които са съхранили детето в себе си. Те най-пълноценно изживяват живота си и умеят да се грабят с пълни шепи от него и да се радват на най-малките неща. Аз не зная от кой тип хора съм. Детето в мен все още е живо, така е… Но доколко това дете е останало „дете“ това не мога да кажа. Иска ми се да си е останало малко и безгрижно, доверяващо се единствено на инстинкта си, знаейки че той няма да го предаде никога.

Написано на

25.07.2007

Advertisements

Писмо на едно дете с увреждания до неговата майка

Стандартен

Мила мамо,
Знам, че не ти е лесно… ала искам да ти разкажа нещо, което може би знаеш.
Преди да се сдобие с тяло, всяка душа вече знае какъв път трябва да извърви – така и аз знаех, че ще се родя, за да придобия определен опит. Ти знаеше ли?
Има повече и по-малко извисени души, затова недей да се доверяваш на онова, която изглежда най-логично… не е точно така. Изборът да се родиш и да изживееш едно особено съществуване – нека го наречем „трудно“ – е тежък и мъчителен, но той е избор на обич и само много чувствителни и извисени души могат да си позволят да го направят.
Не можеш да си го обясниш? Не е лесно да се разбере, не всичко е просто, но повярвай ми, не физическата изява има значение… и ти знаеш, че моята душа е чиста и прекрасна: това е истински важното и ти го разбра още като ме взе в прегръдките си за първи път… Всъщност всеки от нас сам избира родителите си – и аз ви търсих и намерих, това е толкова хубаво!
Трябваше да съм сигурна, че ще бъда безрезервно приета и обичана, трябваше да намеря две души, прекрасни… като вас двамата с татко.
Надявам се, че ще ти достави удоволствие да разбереш, че изпълняваш една висша мисия, която не е за всеки, която ти е поверена от Небето. Знаеш ли, някои майки – ти не си от тях, това го знам – изживяват зле този опит, това познание, те го приемат почти като наказание и не осъзнават, че за едно същество, притежаващо големи способности и любов, е награда да придобие толкова деликатен и понякога мъчителен опит. Той може да дари множество неповторими, неописуеми моменти, … аз и ти ги познаваме – нали, мамо? Те не могат да се предадат с думи, а само да се почувстват с помоща на емоциите… или чрез ефирните енергии, които си разменяме.
Мамо, как бих искала да успееш да разкажеш за това на всички онези хора, които пренебрегат танца в нашите различни съществувания… Е, засега няма значение – достатъчно ми е, че съм го предала на теб това, което дълбоко в себе си ти вече знаеше… просто исках да дам потвърждение на твоята интуиция. Ние всички сме същества от светлина, които отвреме на време слизат на Земята, за да научат поредната „страница“ от уроците си.
Нашите две светлини толкова си приличат, че се разпознаха – ти си родена, за да ме чакаш и аз дойдох така, както беше писано (с една писалка със златно мастило).
Прегръщам те, мамо – благодаря ти, че си такава, каквато си и ми даваш цялата си любов. Не се притеснявай, ти вече разбираш всичко – имай ми само поне толкова доверие, колкото имам и аз в теб и тогава ще продължим нашия танц, с нашата музика, която ангелите са създали специално за нас.
Обичам те, обичаш ме… обич е отговорът за всяко нещо.

автор: неизвестен

Вместо поздрав за един приятел

Стандартен

Да, казвам приятел, защото наистина го чувствам като такъв. Макар и да не се познаваме лично, благодаряние на разказите му аз се докоснах до него. Преди около година когато за пръв път попаднах на негов разказ, аз направо онемях.

Той пишеше това, което аз можех да почувствам. Аз се откривах в неговите разкази. Поне в голяма част от тях. Откривах се… и се опознавах. Не знам защо пиша в минало време, като след толкова месеци, той продължава да ме очарова и аз продължавам да преоткривам собственото си Аз, благодарение на разказите му.

Помня, как не смеех да напиша първия си коментар. Не мислех че имам моралното право да изказвам мнение относно неговите творения. Струваше ми се далечен… А в последствие открих, че е толкова земен човек -четейки го.

Не мога да ви опиша, колко голямо беше вълнението ми когато той написа първия си коментар под един от мойте разкази. Толкова хубави думи каза. Всъщност тогава повярвах в себе си.

Благодаря ти!!!

Още от първия „сблъсък“ с неговото творчество, той ме кара да се усмихвам.

Ето това казва той за себе си:„Ако ти се стори, че отнякъде се познаваме, че сме се срещали и сме си разказвали много неща, признали сме си и такива, каквито не разкриваме често и пред себе си, и ти се струва, че разказвам твоя история и четеш свои мисли, най-вероятно не грешиш.


И това наистина е вярно. Поне аз точно така го усещам.

Може би тези, които го познават, вече се сетиха че говоря именно за Стефан Кръстеф или cefulesteven или Странстващият медиум

Още толкова много неща искам да кажа, но на моменти

не могада намеря правилните думи, за да опиша

емоциите си.

В разказите му, понякога го виждам като малкия принц

от приказката на екзюпери. Толкова по детски наивен и

в същото време докоснал се до мъдростта на живота.

Готов на всичко за неговата единствена роза на неговата

планета…

В следващия момент еротиката и страстта между

редовете му го прави някак очарователно порочен…


Свободен като птица, летейки усещам полъха от

крилата му. Вдъхва живот…

На моменти тъжен…

На моменти самотен…

Понякога сърцето му плачещо…

Притежаващ таланта и смелостта да сваля всички маски от лицето на живота…

Сега го усещам влюбен и щастлив…

… И дяволски талантлив …


Така, както те виждам аз, така ме караш да се чувствам. Просто не знаеш колко се радвам, че те открих. Искам да те поздравя за успехите, които жънеш последно време…Заслужаваш го.

Усмихваш ме Стеф.Благодаря!!!

Искам чрез този постинг, да ти пожелая много, много ама наистина много късмет и успехи с творчеството ти и най-вече честито за рубриката ти в „Буквите“

и още много, много читатели…

Публикувано на

24.04.2009

Възможно ли е един sms да подари усмивка и частица надежда на едно дете

Стандартен

Всички говорят за чудеса по Коледа. Да бъдем добри, човечни и милосърдни…
Защо говорим за чудесата само по Коледа, какво й е по-специалното на нея?
Та нима самия живот, не е едно чудо, всеки ден от нашия живот не е ли едно мъничко чудо, зараждането на новия живот, самото раждане, след това растем, учим се, изграждаме характерите си, научаваме се да обичаме, да мразим дори…Засаждаме в земята семена, там те покълват, растат и се превръщат част от тях в красиви цветя, други в бурени, трети в отровни билета и такива, които лекуват, ратения с които се храним …

Не са ли това също чудеса, малки ежедневни, ежеминутни…

Оказва се че не е толкова трудо да сътворим едно малко чудо, да накараме да се усмихне едно дете, да му подарим шанс за нормален живот, да му върнем до колкото е възможно здравето. Днес в епохата на информационните технологии, епохата на компютрите, интернет и дори на изкуствения интелект не е нужно да си „супер мен“ или Иисус, просто трябва да вземем в ръце gsm-ите си и да изпратим  един sms. И готово едно малко чудо е вече сторено. Едно дете ще има шанс за по-добър живот,  на едно детско личице ще греене усмивка.
Нека да правим тези малки чудеса не само по Коледа.
Те имат нужда от тях през цялото време!


Към себе си, или 29-тия ми рожден ден

Стандартен

Преди десеттина дни (на 1.04) имах рожден ден. Това беше един от най-незабележимите ми рожденни дни. Нямаше торта, нямаше свещички, нямаше подаръци…Един най-обикновен ден. Ежедневие.

Бях претрупана с работа, в последния момент разпечатвах една дипломна работа…Май по-скоро сама си търсех причини да нямам време да празнувам. Винаги ме наляга някакво чувство като депресия, по време на подобни дни.

Обикновено лошото ми и подтиснато настроение  се изпарява до края на деня,   но този път нещо не се получи. То и за какво ли да се радвам де, за това че добавям ще една година към биографията си ли, или пък че за това че все още си пропилявам така да се каже, живота. До кога ще си търся правилното място под слънцето…

Както и да е, отмина и този ден. Явно пролетта е виновна отчасти за промеливите ми настроения (по-скоро лоши). Никой не разба, че порастнах. Е да много хора се сетиха да ме поздравят. За което им благодаря. Не мога да кажа, че съм сама нито пък самотна. Може би само една малка част, вътре в мен понякога изплува на повърността. Една частица, от най-личното ми пространство, понякога надделява, макар и за съвсем кратко със своите емоции.

29 години е една прекрасна възраст, аз се чувствам добре. Не съм подтисната от цифрите. Явно е нещо от атмосферата около подобни празници. Действа ми подтискащо. Може би защото не обичам да съм център на внимане (поне не пряко). Не знам, причините могат да са всякакви, и никакви.

Е както и да е. Живота си тече, времето си тече… Обещавам си следващата година да отпразнувам юбилея и, както трябва. Е поне си обещавам да се постарая.

Преди няколко години на улицата срещнах едно момче. Не го познавам, ня бях го виждала никога преди, а едва ли и ще го видя втори път някога. Той ме спря и ми подари теменужки. Беше ги купил от някъде, или просто откъснал, диви теменужки, много нежни и ароматни.

Първата ми реакция беше, да го игнорирам, но той ме спря и ми каза :

„Моля те, вземи ги. Искам да ти ги подаря, защото днес имам рожде ден. Не искам подаръци за мен, искам някой да ме запомни, да направя някого щастлив и да го накарам да се усмихне.“

Ами, аз просто не намерих сили да му кажа каквто и да било, просто ги взех и му се усмихна. Бях шокирана, изненадана, но пък от друга страна ми стана много приятно. Усмихнах се.

Това беше  и причината, да напиша този постинг. Сетих се за това безименно момче. Усмихнах се за пореден път 🙂

Това е моя подарък, за вас. Един разкошен и много силен стих на моя любим .

Публикувано на

11.04.2009

Усещане за жена

Стандартен

Те бяха двама души, различни и същевременно толкова си приличаха. Никога не бяха се виждали, живееха в различни светове. Не са и подозирали, че съществува друго същество подобно на тях, с подобна на тяхната душевност, усещания и емоции. Събра ги виртуалната реалност.

Намериха се в необятния свят на интернет. Съдба… Щастлива случайност… В реалния живот живееха два съвсем различни живота, далече… на няколкостотин километра един от друг. Всеки си имаше своето ежедневие, проблеми и дребни ежедневни радости.

Тя като се замислеше дори не помнеше в подробности какво я накара да го заговори в скайпа тогава. Помнеше само как я караше да се чувства когато общуваше с него. Тя беше едно объркано същество, потънало в своите проблеми, но винаги положително настроена. Той беше добър слушател и никога не налагаше мнението си. Подхождаше към нея много деликатно и внимателно и я караше да се чувства така сякаш сама е стигнала до даден извод или решение на какъвто и да е бил споделен проблем.

С времето тя го допускаше все по-близо до себе си. Тя просто имаше нужда от него. Никога не бяха се виждали. Емоциите бяха толкова силни понякога, че се прокрадваха през мрежата и се долавяха от отсрещната страна.

Той я зареждаше с положителна енергия. Караше я да се чувства добре. Подклаждаше нейното самочувствие и я караше да се чувства много специална. Той й помогаше да изгради самочувствие и правилна самооценка за себе си. Без може би да го осъзнава наистина, Той й помогна да погледне живота си по различен начин. Помогна й да осъзнае че тя е способна на много неща. Даваше й своята подкрепа и беше нейното предизвикателство.

Въпреки, че бяха станали толкова близки той беше някак си затворен в себе си. Трудно допускаше хората до себе си. Да, беше слушател, даваше съвети, беше приятел, беше повече от приятел, но самия той се съпротивляваше когато Тя се опитваше да стигне до него. Но както казват старите хора, с времето всичко си идва на мястото. Той започна да я допуска до себе си. Беше интелигентен мъж, който хранеше нейния мозък с емоции и усещания. Може би процеса беше двустранен.

В състояние бяха да говорят часове наред и винаги имаше какво да си кажат. На нея й беше повече от приятно общуването с човек като него. След толкова време споделени и преживени емоции, проблеми и радости те все още не се бяха виждали. Освен на някоя и друга снимка, която си бяха разменили.

В един хубав ден (по-точно една хубава вечер, защото те си бяха запазили нощите само за себе си) той й предложи да я заведе някъде за два – три дни. Да обиколят малко страната, да посетят негови приятели и да се приберат. Щеше да бъде просто една приятна разтоварваща ваканция от която имаха нужда и двамата. Погледнато отстрани това беше налудничаво и глупаво, защото тя реално не го познаваше. И въпреки всичко Тя каза “Да”. Съгласи се, стегна си багажа и хвана автобуса до неговия град. Тя отиваше при напълно непознати хора, всъщност нямаше представа къде отива и какво ще стане. Но нещо й подсказваше, че е взела правилното решение.

Когато пристигна, когато се видяха за първи път една приятна тръпка на възбуда премина през цялото й тяло. Вълнението и притеснението й бяха големи. Но когато тръгнаха всичко започна да си идва на мястото. Щяха да пътуват с неговата кола и двама негови приятели, една много сладка двойка. И така натовариха багажа, качиха се всички в колата и потеглиха по предварително начертания маршрут. Всичко беше прекрасно. Тя се чувстваше много добре. Наистина имаше нужда от почивка. Беше й малко неловко и притеснено, защото не беше свикнала да я глезят и да се съобразяват с нейното мнение и желания. Тя за първи път се озова в подобна роля. Той винаги я караше да се чувства Жена на която света сякаш беше в краката й. Беше малко объркана и не знаеше как да реагира, но знаеше само че това отношение към нея й харесва. За първи път усети, че има кой да мисли за всичко, че има мъж до себе си и тя единствено трябва да се наслаждава на всичко случващо се в този момент. Пътуваха дълго, но приятно. Късно вечерта пристигнаха в хотела уморени и гладни. Намериха някакво заведение, което остана да работи само заради тях, защото беше единственото място където можеше да намерят нещо за хапване по това време на денонощието.

Настаниха се в хотела, Той беше наел луксозна стая за тях двамата. Предварително се бяха разбрали, че това не означава нищо по-специално. Можеше просто да спят и на другия ден да продължат с пътуването си, както си беше запланувано в самото начало…

Тя си взе душ, облече сатенената нощница, която нежно галеше кожата й и се отправи към леглото си… Да тя вече беше сигурна… Искаше този мъж. Искаше го не заради това, което правеше за нея… Тя имаше нужда от него, искаше да го усети. Беше го допуснала до такива места в душата си, искаше просто да допълни усещането, което пораждаше общуването с него… Тя беше щастлива, чувстваше се пълноценна, умна, капризна, специална, желана, глезена… Просто се чувстваше Жена и това усещане й харесваше. То запълваше една празнина, която винаги си е мислела че ще остане незапълнена…

Тяхното кратко пътешествие приключи. Тяхната авантюра може би беше към своя край…Една сълза се стече по нейното лице…Сълза от щастие, сълза от емоции…Той не видя тази сълза, защото тя беше успяла някак си да я прикрие. Тя рядко успяваше да скрие сълзите си от него. Той просто я усещаше. Не искаше никои да вижда колко ще й липсват последните дни…Не знаеше какво ще се случи след това…Ежедневието отново навлезе с гръм и трясък в нейния живот. Беше й трудно, но някак си успя да се стегне. Нещата се бяха променили. Той започна да я отбягва…Тя недоумяваше какво се случва. Това я влудяваше просто. Отваряше огромна рана в нея…Положителния заряд с който се прибра от пътешествието бързо започна да се изпарява…Той все още беше нейното вдъхновение, нейната муза…Неговото мълчание просто я унищожаваше – бавно и сигурно…

Една вечер, когато тя почти се беше примирила и единствената й радост беше спомена за преживяното. Тогава Той се появи. Плахо и внимателно я попита дали може да поговорят. Тя от доста време чакаше този разговор, но не знаеше какво да очаква от него.

…Той имаше чувства и се страхуваше от тях…

Сега тя беше човека, който трябваше да помогне на една объркана душа. Сега тя трябваше да бъде неговата утеха и подкрепа, неговата муза…

Изведнъж, в онази тиха и гореща нощ нещата се промениха…Те започнаха да кроят планове, чертаеха бъдеще и възможности…Те отново бяха онези двама души, на които принадлежеше щастието и хармонията…В този момент те бягаха от действителността и всичко придобиваше смисъл и изглеждаше толкова реално…В един кратък и красив момент те бяха като две деца, които си мислеха че пясъчния замък е прекрасно място за живеене, единствено трябваше да го построят и света щеше да падне в краката им. Нищо друго нямаше да има значение – единствено техните мечти и желания…Те живяха в тяхната приказка докато слънцето не протегна сънено първите си лъчи. Те проникнаха в нейната стая и нежно я погалиха по раменете. Беше време да се оттеглят в покоите на феята на сънищата. Умората постепенно прогонваше магията на нощта…

През тази нощ си бяха казали много истини, бяха мечтали, бяха полетяли заедно…Както винаги техния разговор беше наситен с много емоция, усещания, искреност и чистота.

Всичко след това беше както преди, даже по-силно и по-истинско.

Очите й бяха пълни със сълзи в онзи момент. Те бяха породени от реалността, от усещането за безсилие да променят света…техния свят. Живота беше жесток понякога. Въпреки всичко и двамата го обичаха толкова много. Всеки от тях беше намерил своето местенце в него и обстоятелствата не позволяваха те да напуснат своите убежища. Единствено под прикритието на нощта в необятния виртуален свят те можеха да строят своя пясъчен замък. В тези моменти те бяха господари на съдбата.

Тяхната приказка едва ли ще приключи някога. Те продължават да строят техните пясъчни замъци в очакване на първите слънчеви лъчи, чието докосване е като целувка за лека нощ. Понякога си подаряват едно от онези усещания от първата им среща – толкова силни и истински…Той никога не позволи Усещането й за Жена да я напусне.

Написано на

04.08.2008

Малката фея

Стандартен
Малката фея, всъщност не беше вече толкова малка. Нейното телце беше крехко, слабичко и нежно. Тя имаше малки и стегнати, приятно закръглени гърди. Стегнато дупе, леко вирнато нагоре. Имаше разкошна дълга до дупето коса с цвят на кестен. Очите й бяха кафеви, с формата на бадем, излъчващи много топлина, невинност и мъдростта на бухала. В нейното същество по странен и неповторим начин се бяха вплели невинността на дете, мъдростта на възрастен човек и дяволски желания.

Наричаха я “Малката фея” защото от малка приличаше на фея. Беше едфирно същество с прозрачна кожа и разкошни къдрици, които в последствие придобиха цвета на кестен. Беше мило и нежно дете, харесваше се на всички. Майка й мечтаеше тя да стане балерина…Тя мечтаеше да стане ветринарен лекар. Просто обожаваше животните. В крайна сметка не се случи нито едното, нито другото. Живота я завъртя в съвсем различна посока. Професията, която тя си избра беше също хуманна. Щеше да помага на хора, който са изпаднали в временна неспособност да се справят със собствените си проблеми, хора изпаднали в нужда. Тя обичаше да се чувства полезна, обичаше да се раздава. Имаше невероятно чаровна усмивка, която никога не слизаше от лицето й независимо то настроението в което беше. Точно заради това, никой не предполагаше, че и тя има проблеми като всички нормални хора. Никой не беше успял да стигне до нейното голямо и топло сърце, къдто имаше място за всички и всичко. А може би никой не беше пожелал да стигне до там…

Името й почти никой не знаеше. Тя беше просто Малката Фея. Нямаше много приятели, но за сметка на това имаше много познати повечето от които само се възползваха от нейната доброта. Малката фея растеше бързо и също толкова бързо попиваше от мъдростта на времето. На 19 години тя опозна и един друг свят. Света на желанията и плътските удоволствия. Беше се запознала с един мъж, който с много търпение и желание я въведе през портите на дяволските желания. В момента в който малкатафея разбра на какво е споссобно тялото й какво е способна да “причини” на един мъж тя откри съвсем нови светове и започна трескаво да изучава тяхната същност и съдържание. Чувстваше се така, сякаш вече е била в тези светове, всичко й беше толкова ново и в същото време толкова познато. Тя беше отприщила инстинктите си, което й помагаше да изживява и открива нови и нови усещания. Това бяха усещания за нещо вече преживяно. Това беше усещане за “Deja vu”. Тези усещания са дремели някъде в нейното крехко същество през цялото това време докато е растяла и съзрявала.

Малката фея не беше никак невинна в едно отношение. Когато се зародеше желанието в нея, тя се превръщаше в демон. Винаги получаваше това от което има нужда. Научи се да разграничава чувствата от удоволствията. Тя получаваше това което искаше, но също така и беше извор на нестихващи удоволствия. Знаеше как да накара един мъж да се почувства като бог и в същото време като просяк. Тя знаеше как да владее ситуацията, знаеше как да владее желанията. Осъзнаваше каква власт има над мъжете и когато искаше да получи удоволствие, използваше много умело тази власт. Тя играеше ролята на подчинена. Но това беше само привидно. Всъщност, тя беше тази, която диктува правилата.

Живота й преминаваше, изпълнен с плътски удоволствия и усещане за празнота. Тя имаше всичко материално, но все още никой не беше достигнал до онова място, онази кухина в душата й която зееше празна като ужасна рана. Тя се опитваше чрез любовта си към удоволствието да намери човека, който може да излекува тази рана и да запълни празнотата й. Истината обаче беше, че всички се интересуваха от нея заради тялото и таланта й. Никой нямаше желание да преоткрие това прекрасно и невинно същество, толкова нежно и лесно ранимо.

Малката фея все повече се плашеше от това което виждаше пред себе си а именно едно самотно изпълнено само със спомени бъдеще. А тя имаше мечти…Копнееше за семейство. За любящ съпруг, много деца, къщичка с прекрасен двор, кученце с което да играят децата и котенце, което да мърка нежно сгушило се в скута й, отнемайки напрежението трупало се през изминалия тежък ден върху плещите й… Желания и мечти толкова простички, естествени и реални…Желания изглеждащи невъзможни в нейните очи…

Малката фея вървеше по алеята в парка замислена и самотна. Беше облечена в ефирна рокля, разкриваща прелестните й крака и подчертаваща извивките на тялото й. Носеше обувки с дискретен ток, които й придаваха съвършен и завършен вид. Както винаги тя беше прелестна. Вятъра си играеше с косите й, очите й бяха тъжни и замислени…Изведнъж тя се сблъска с един мъж. Не беше го видяла кога е изкочил пред нея, замислена в своите проблеми и мечти. Малката фея се извини на човека, но той не й обърна никакво внимание.

Той беше приятен младеж, с небрежно разрошена коса от есенния вятър. Изглеждаше някак притеснен. В очите му се беше огледал страха…Той трескаво търсеше нещо, или може би някого. Викаше някого по име и в гласа му се прокрадваха нотки на отчаяние и болка. Това привлече вниманието на малката фея и тя се спря за да попита младежа, какво му има. Усещаше че трябва да го заговори, това беше порив на вътрешния й глас, за който тя нямаше обяснение. Младежа й каза че е загубил някого. Беше загубил неговата малка принцеса. Тя си помисли, че той е загубил детето си. Изглеждаше толкова притеснен и уплашен.

    • Как изглежда твоята принцеса? – попита тя
    • Тя е с големи красиви очи, малко и нежно носле и е толкова мъничка и беззащитна…козината й е бяла, спускаща се на разкшни къдрички…

Това определено не беше момиченце, помисли си малката фея. Само не разбираше защо толкова се притесняваше той за малката принцеса, която всъщност се оказа кученце.

Младежа започна да й обяснява трескаво, че тя (неговата принцеса) била съвсем беззащитна. Била напълно ослепяла и почти глуха. Била на цели 15 години със редица старчески болежки и проблеми…Малката фея го слушаше внимателно и се чудеше как би могла да му помогне. Къде би моголо да е отишло това животинче…Докато в един момент тя не усети нещо студено и влажно да се допира до изящния й глезен…Погледна надолу и видя една малка бяла булонка, с подвита опашка и носле, което търсеше отчаяно позната миризма…В този момент на лицето на младежа се изписа огромното облегчение, което той изпита в този момент. Наведе се и повдигна нежно от земята бедното животинче. То замаха радостно с опашка и в този момент за тях двамата света за миг изчезна. Той й говореше нежно и с огромн любов. Гледаше я с обожание…

Малката фея продължи мълчаливо по алеята…Вятъра прокарваше невидимите си пръсти нежно през косата й, галеше нежно раменете й, след това се заиграваше с падналите есенни листа…очите й се напълниха със сълзи…сълзи извиращи дълбоко от сърцето й. Тя мислеше за младежа и за кученцето което получаваше толкова любов, греховно много любов и нежност…В този кратък момент тя осъзна, колко много й липсва в живота, колко празен от съдържания живот живее…Нейните мечти отново заеха първите редове в съзнанието й, и отчаянието й ставаше още по-голямо. Една сълза се търкулна по прозрачната кожа на лицето й и се спря на устните й. Беше толкова солена и гореща…Като живота на малката фея…След нея друга сълза я последва и така докато накрая не се изляха като водопад от бадемовите й очи. Тя седна на една пейка хлипайки, погледа й беше замрежен от сълзите. Не виждаше почти нищо, не искаше да вижда нищо. Просто даде воля на болката си и тя не преставаше да се излива като бурен поток извиращ от дълбините на планината…от нейната душа…

В този момент някой я хвана нежно за раменете и повдигна брадичката й. Тя видя онази разчорлена от вятъра коса и две недоумяващи големи кафеви очи втренчени в нея. Това беше онзи младеж, който така трескаво търсеше неговата малка принцеса само преди няколко минути. Той се беше сетил, че дори не е благодарил на това прекрасно създание, че му помогна да намери кученцето си. Успял да я догони, сега я гледаше изненадано и леко притеснено и не знаеше какво да й каже. Незнаеше за какво плаче…Само преди минути тя беше усмихната и прелестна…”Сега тя беше даже още по-прелестна” – си помисли младежа, но той не искаше да я вижда толкова тъжна. Не разбираше какво става. Той просто приседна на пейката до нея, постави в скута й малкото същество, което му носеше толкова радост и осмисляше живота му. Тя се усмихна през сълзи. Младежа протегна ръка към лицето й и направи опит да избърше сълзите й. В този момент те бликнаха с още по-голяма сила. Той се стресна. Не доумяваше какво става. За миг си помисли че й причини болка. А малката фея в този момент беше толкова щастлива. Този път сълзите й бяха от щастие, за първи път някой се опитваше да я утеши. Напълно непознат човек, за миг успя д се докосне до онова празно пространство вътре в нея, което копнееше да бъде запълнено. Сълзите й продължаваха да се търкалят, оставяйки солени следи след себе си…

    • Аз исках просто да ви благодаря, че се опитахте да ми помогнете. Не знаете колко много това означаваше за мен в онзи миг на отчаяние в което бях изпаднал…Вие сте толкова красива, приличате ми на фея, на малка фея. С тази прозрачна и нежна кожа, с тези дълги чупливи коси и крехко и изящно тяло…Не бях виждал по-прекрасно създание от вас…Сега когато моята малка принцеса е тук, на сигурно място при мен, бих искал да ви поканя да изпием по един горещ шоколад. Не се плашете, просто искам да ви се отблагодаря, за всичко пък и вие имате нужда от нещо успокояващо и загряващо. Есенния вятър не е толкова топъл и може да настинете…А аз не искам да ви се случи нещо лошо…

Тя стана и тръгна мълчаливо след него. Беше като хипнотизирана. Вървеше с непознат мъж и неговото кученце към близкото кафе. Въпреки това, вътрешния й глас не се обади с предупреждение да не го прави. Тя се чувстваше така, сякаш ги познаваше от години…

    • Хайде, пиинете малко. Трябва да се стоплите. Всъщност не ви питах как се казвате. Аз съм Анди. А това прекрасно създание, което ни срещна е Лиза.
    • И двамата имате красиви имена, каза малката фея. Всъщност Анди, вие познахте, всички ме наричат “малката фея”, още от дете. А колкото до името ми, почти никои вече не се обръща към мен с него. Казвам се Катя.
    • А ще ми кажете ли, Катя защо плачехте толкова неудържимо преди малко. Какво ви се е случило? Такова съвършено създание като вас, не трябва да има поводи да плаче. Сигурно имате съпруг, който ви обожава и би се притеснил д ви види толкова разстроена!
    • Всъщност ме разплакахте вие…Като видях с каква любов обсобвате това прекрасно животинче, си дадах сметка колко празен и безмислен е моя живот. Моите мечти в този кратък миг придобиха още по-голяма прозрачност и почти изчезнаха…Аз плачех заразена от вашето щастие и любов към вашета малка фея и в същото време от болка, че няма кой да ме обсипе с толкова нежност, и няма кого аз да даря с всичката любов на която съм способна…

В този момент очите й отново се замъглиха и тя почти се разплака…

    • Да си призная, бих дала всичко да могада бъда на мястото на това прелестно създание поне за миг – толкова обичана и закриляна, каза малката фея.
    • Но вие ще имате не само един миг, вие ще имате цяла една вечност изпълнена с любов и нежност…повярвайте ми…

Той сведе срамежливо поглед надолу, хващайки нежната й ръка й прошепна “позволи ми да те даря с нежност и любов, имам нужда от теб… Почувствах го още в мига в който те зърнах. Макар и притеснен и уплашен, ти малка феьо ми вдъхна желание за живот, осмисли мъката и болката ми в онзи момент…”

…Малката фея и Младежа с небрежно разрошените от есенния вятър коси вървяха през гората, мълчаливи, изпълнени с мъка и болка и пълни със сълзи очи носейки една затворена картонена кутия…Спряха се под едно огромно дърво. Лятото величествната му корона, сигурно щеше да прави разкошна прохладна сянка, където закачливо да подскачат слънчеви зайчета, родени от слънчевите лъчи, който са успели крадешком да се промъкнат между листата му…

Той започна да копае в основите на дървото гроб, където да поставят безжизненото тяло на малката принцеса…Да тя беше си отишла. Нейното тяло вече беше се изхабило от годините. То просто вече й беше ненужно. Носеше й само болки и страдания последните няколко месеца. Но тя беше успяла да изпълни своята мисия. А именно да намери достоен заместител. Някой който щеше да обича нейния Анди, също толкова безрезервно и искрено, както го обичаше тя. Тя беше открила Малката фея съвсем на време, малко преди да завърши земния си път. Съвсем на време…Малката принцеса издъхна в ръцете на двамата влюбени. За последно ги погледна с големите си кръгли очи и ги погали с къдриците който се стелеха от опашката й…Допря влажното си носле до изящното вратле на малката фея и просто заспа…Те положиха внимателно ценното същество, което бяха поставили в картонената кутия завито с любимата му постеля, в студената и влажна земя…

И двамата тръгнаха обратно към малката къщичка в която живееха с разкошна градина…Там ги очакваше едно весело създание, една малка топка от косми, която не обичаше да седи много време сама. Това бебе, беше рожба на малката принцеса, последната й рожба…Те влязаха в малката къщичка, последвани от подскачащата топка косми след тях. Седнаха на огромната спалня. Младежа притисна в обятията си жената, която обичаше даже повече от собствения си живот и котето, което се беше сгушило в завивките, мързеливо се протегна и се настани в скута на малката фея, където започна нежно да мърка и да придава успокояващите си вибрации на малкото създание, което растеше в утробата на Малката Фея…

Написано на

12.08.2008