Monthly Archives: септември 2009

Призрачно

Стандартен

От призрачната бяла мъгла, нахлула в неговата стая през отворения прозорец, постепенно започна да се оформя силует на жена. Дълга и мека като коприна коса, спускаща се на вълни по гърба, нежна кашмирена кожа с цвят на мляко. Под тънкото й наметало прозираха идеално оформените й като полумесеци гърди. Настръхналите й зърна издаваха нейната чувственост и темперамент. Тя нямаше лице. Но то не й бе нужно. Тя съчетаваше грацията на дива котка и женственост. Притежаваше и нещо много ценно и силно – власт. Власт над Него…

Той беше богат, с високо самочувствие и не ценеше много човешките взаимоотношения и чувства. За него бяха важни лукса, парите и красивите жени. Мъж на средна възраст, привлекателен не само с голямата си банкова сметка. Дълбоките зелени очи , няколкото бели кичури в косата и трапчинката на волевата брадичка, му придаваха завършения вид на красив, зрял мъж запазил момчешкия чар в себе си. Жените не оставаха безразлични към перфектната му визия. Привличаше ги и атлетичното му тяло. Каквото и да облечеше, изглеждаше като излязъл от страниците на модно списание. Тридесет и девет годишен, красив, богат и несемеен. Винаги заобиколен от красиви жени. Какво повече би могъл да иска човек…

Но той беше нещастен. Зад перфектното му лице прозираше самотата и някаква неясна, подтискана болка. Имаше нещо, което го измъчва. Някаква тайна, която прояждаше като червей вътрешностите му унищожавайки малко по малко същността му. Навремето като момче беше лекомислен, сега беше станал суров и непреклонен. Както в работата си, така и в личния си живот. Суров към себе си и към жените, които притежаваше. Да, казвам „притежава“, защото точно това бяха те за него – собственост. Обичаше да доминира. Не си позволяваше да изпитва чувства. Правеше с жените каквото си поиска. Не зачиташе техните чувства, потребности и желания. Най-странното бе, че никоя не се оплакваше и не виждаше нищо нередно в поведението му. А на моменти, се превръщаше в звяр. Той беше хищник – привлекателна външност, притегателен поглед, красив глас и вродено умение да манипулира. Той беше като онези месоядни растения, изглеждащи и ароматизирани приятно за плячката си, но криещи разяждаща плътта киселина дълбоко в недрата си. Горките момичета, имали нещастието да „залитнат“ по него, бяха като онези насекоми, привлечени от измамната красота и аромат излъчвани от хищното цвете. Хипнотизирани и лишени от способността за трезва преценка, искащи единствено да опитат божествения нектар на цветето, те сами отиват към своята гибел. Веднъж кацнали на цвета му, те биват погълнати и унищожени.

Той не чувстваше угризение от това, което е. От дете беше свикнал да получава и заради това смяташе, че всичко му е позволено. Заради това всяка вечер си лягаше с поредната красавица. Поредната негова жертва. Никога една и съща жена не влизаше втори път в леглото му. Не помнеше имената им. Даже понякога изобщо и не ги питаше как се казват. За него не бяха личности. Просто поредната играчка. Името беше излишно бреме за него. Не помнеше лицата им. Какво значение имаха индивидуалните черти, след като си ги избираше всичките красиви. Е понякога се забавляваше по свой си начин, вкарвайки в леглото си и някое по-обикновено момиче. Забавляваше се като й говори красиви думи, красиви обещания…и до сутринта вече е разбил и изпепелил поредното сърце. Беше му забавно да се прави на „Бог“ – да сътворява и да унищожава сътвореното, когато и както си пожелае.

Поредния работен ден, ежедневните задължения…ежедневните завоевания… По принцип най-обикновен ден трябваше да е. С тази малка разлика, че му предстоеше командировка. Трябваше да замине на някакъв семинар за два дена. Нямаше нужда да си взема нищо за пътуването и престоя, защото в хижата в която щеше да се проведе семинара, той имаше стая (по-скоро апартамент), която беше закупил преди година. Беше си я обзавел по свой вкус. Имаше си всичко необходимо там. Преди година реши да се поглези с тази покупка, защото често пътуваше до там за семинари, обучения, бизнес срещи… Предпочиташе да си има свое местенце. Можеше да си го позволи и се възползваше от това максимално.

Написано на

16.04.2009

Advertisements

Зловеща приказка за …

Стандартен
Имало едно време една жена. Разбира се на света имало по същото време  и други жени, но тя била някак си по-различна.

Не нямала остри уши като на елф, нямала антенки по главата си, и не била зелена. имала си точно два стройни крака, два броя нежни ръце, имала дълга и мека като коприна коса. Очите й били олеми с бадемова форма, кафеви и много, много дълбоки. Тя била просто човек. Родила се в семесйтво на простички хорица, обикновени. Била чакано много дълго дете. Съчицето й забило в момент в който вече отчаянието, че нямя да си имат детенце, все повече завладявало съзнанието на нейните мама и татко.

Каква била радостта, когато тя помръднала за първи път в утробата на мама, когато ритнала за пръв път, когато се родила и поела първата глътка въздух, когато мама видяла най-съвршеното същество на света с розова прозрачна кожа, малки ръчички и крачета и чула най-прекрасната песен за майчините уши – първия плач на бебето, на малката принцса…Какво щастие било, когато направила първата си несигурна крачка самичка, поклащайки се  несигурно на пухкавите си крачета и протягайки ръчички към мама и татко. Какава радост, при първата дума, излязла от мъничките й уста. След това непрекъснатото й бърборене всекидневно носело радост на мама и тати, на баби и дядовци…Първата рокличка, пъвия ден в детската градина – вярно съпроводен с искрени сълзи, но много скоро малкото момиченце се приспособява и си намира мястото в това малко общество състоящо се от децата и лелките в гадината. Първия учебен ден и съпроводените с него емоции, страхове, очаквания и радости…Първата целувка на вече порасналото момиче, първото интимно п реживяване на младата дама…Първия поглед, срещнал правилни човек…Сватбата…

Малкото момиченце изведнъж се превърало в жена, намерила любовта и заживяла щастливо с младежа, покорил сърцето й. Годините си минавали, красиви, шарени, изпълнени с емоции и очаквания, с мечти… Но тук се появил проблема. Малкото до преди няколко години момиченце, вече пораснало и създало свое семейство, искало да има и детенце. Бебето било липсащото парченце от пъзела на живота, за да бъде той съвършен и изпълнен с хармония.

И ето един ден мечтата на младите хора се сбъднала. На мама една сутрин й  прилошало, чувствала се някак странно, гърдите й били напрегнати и усещала тялото си по-различно. Кака била радостта в очите й когато теста за бременност показал две чертички. Не повярвала и направила още два. Отново били положителни. Нямала търпение бдещият татко да се прибере зада му съобщи щастливата новина Дощъл и този момент. Той е прибрал от работа а тя го посрещнала на вратата и двамата се прегърнали и заплакали от щастие. Седяли на входната врата и съседите, които минавали ги гледали в ндоумение. Но нищо нямало значение в онзи момент.
ТЕ били щастливи!

Първото посещение при гинеколога, минало много добре. той им показал на видеозона малкото колкото грахово зрънце  съюетво носещо в себе си живот…Там вече туптяло миниатюрно сърчице. Така минали 5 месеца, безгрижно и щастливо. Младите родители тръпнели в очакване на големи ден. Но една стрин…

Една сутрин бъдещата майка се събудила от някакво усещане, тревожно. Инстинктивно, подъзнатело знаела, че нещо с бебто й не е наред. Станала от лелото и ужас се изписал на лицето й когато видяла червената локвичка кръв на чаршафите. Събудила съпруга си и той я завел в болницата. Там веднага сезаели с лечението й и опитите да спасят мъничкото същество, което вече в началото на шетмеечния си живот, било напълно оформено човече на въшен вид, но за съжаление крехкото му телце още не било готово да е справи с суровия свят извън майчината утроба.

Диагнозата била тежка и категорична. Отлепване на маточата стена и последащ неизбежно спонтанен аборт. Присъда тежка и окончателна, неподлежаща на обжалване. Много скоро станало и неизбежното. Тялото на жената, се освободило от малкото същество, не успяло да се развие напълно, поради краткия му живот. Плода бил изхвърлен в коша за биологични отпадъци в родилното отделение, като стара, счупена и ненужна вече играчка. За съжаление тялото на „Малкото“ момиченце, отгледано с толкова любов и открило любовта в живота си, не успяло да се справи с отговорната задача, да задържи и отгледа един нов живот.
…Седяли прегърнати дълго време на прага на врата, да на същия онзи праг, където Тя съобщила новината, че ще имат бебе, където седяха прегърнати и плакаха с часове от щастие. Сега на същото онова място Те отново седяха прегърнати и плачеха, но този път сълзите им бяха горчиви…много горчиви и болезнени. Сълзите им сякаш изгаряха кожата на измъчените им лица, правейк иси път надолу…опитвайки се да стигнат до сърцата им, за да ги изгорят и унищожат и тях…драпаха и дерзаеха неистово, търкаляйки се една по една…Но не всичко беше загубено все още. Двамата опечалени родители, не бяха изгубили всичко. Щяха да имат още възможности, още шансове…

Така минаха няколко години в безплодни опити да заченат бебе. Някой беше решил да не даде шанс на първото им бебе, някой всевишен или просто природата…никой не знае това, просто такива неща се случват понякога, колкот и да е жестоко. Нма виновни, Няма обвиняеми…има само потърпевши в тези случаи. Огромна беше болката им, когато опитите им не се увенчаха  с успех. Така желаното бебе не идваше. Всяка сутрин тя ставаше с да се събуди неразполжена, с напрегнати гърди и онова особено чувство дълбоко вътре в нея. Винаги имаше тест за бременност, подготвен в банята, в очакване да покаже така желаните и очаквани ДВЕ чертички. Но природата беше решила друго за тези млади хора. След множество болезнени, неприятни и досадни изследвания и прегледи, единственото възможно нещо беше зачежане „in vitro“. Трябваше да оплодят няколко нейни яйцеклетки, една по една в изкуствена среда , в епруветка тябваше да бъде заченато тяхното бебе, за да му дадат шанс да оцелее. Те бяха готови на всичко. Не бяхаединствеите с този проблем. Много жени страдаха от безплодие и това беше единствения им щанс да си имамт свое бечбе.

Но, тук идва мястото и налощите в нашета приказка. Нали във вяка приказка, има и лош герой. Но този тук беше чудовище, не просто лош, не просто ужасен а чудовищен. Това беше здравната система на красивата страна в която нашите герои живееха. Тя беше много несъвършена и враждебно настроена, към тези които имаха нужда от нея. Но както всички било те добри или лоши герои, си имат учител и създател, който ги прави такива каквито са и изгражда техния характер, така и нашия лош новопоявил се в приказката герой си имаше своя Ужасен, лош и несъвършен родител.  А именно тези, които създават законите, правната система на тази красива иначе Страна и които уж трябва да се грижат и възпитават децата си. Едно от които е Здравеопазването. Чрез него да се грижат за тези, които имат нужда, да го зпитават в човечност.

Нашата майка, се беше сблъскала вече лице в лице с това недобронамерено, разглезено и невъзпитано дете. Нямаше пари за процедурите, които шяха да я дарят с денце. То за какво ли има пари в тая приказна страна, но този проблем, би трябвало да е приоритетен, при положение, че прираста е отрицателен.

И така, нашата майка събра други майки, потърпевши и застана на чело на тях и реши от името на всички да поиска сметка и да се опита да вразуми неразумния „родител“ на здравеопазването. Отиде там, в неговия дом, с огромнта си болка, нейна лична и тази на множеството останали жени с нейния проблем, и се опита да поговори открито, да защити правата на всички по достоен и честен начин. Но нали отива при лошия герой, той подобаващо се държи, като я обижда публично, подиграва й се и й предлага да я дари с така дълго очакваното дете лично! И още по-глямата налост е, че този лощия се крие и не си признава, какви мераци е имал към бедната изтрадала жена. Още по-долно е, че техния (на лошия герой) родителски комитет защитават и прикриват виновника.

Може би ще си помислите, че приказката завършва тук. С неособено добър край, но аз не съм сигурна. Знам само, че приказката ще продължи, както и много други приказки като нея. Но имам си макар и малката надежда, че все пак може би края няма да е толкова лош. Ще видим, само времето и нашите усилия ще покажат.
Тази приказка, всъщност си има съвсем реални герои.Вижте  ето тук –  http://miralyub.blog.bg/viewpost.php?id=265159